Това е биографично-документален разказ, своеобразно продължение във времето на „Под игото“ и „Железния светилник“, но трагичните истории на неговите герои го превръщат в реквием. Реквием за българщината в Македония.
Център на действието е село Мокриево, Струмишко, в полите на Беласица, което днес се намира едва на петнадесетина километра от границата с България. В края на XIX век, когато започва историята, то се намира в пределите на Османската империя и има около 2000 жители - половината българи, половината турци, а църковната власт над християните все още се държи със сила от гръцкия владика.
Но скоро ще дойдат и други потисници...
Авторът Димитър Кицевски (1926-1986 г.) преплита съдбите на своите съселяни – участници в борбите за свобода, със собствените си преживявания в големите исторически сътресения на този героичен и трагичен период.
„Бой и ангария – така се сърбизира Струмишко”, пише в своята история Кицевски.
„В резултат от Първата световна война Сръбско-хърватско-словенското кралство, както се нарича тогава държавата на крал Александър Втори, получи голяма част от Македония, включително Струмишко. Следвайки политика за сърбизиране на всички други народи в кралството, през 1920 година белградското правителство създаде първите „колонистки“ селища в котловината. Внякои от българските села то настанисръбски семейства, които официално се наричаха„колонисти“, т.е. колонизатори на окупирана Македония.”
Около 28 такива колонии са създадени в Струмишко.
Почти всички настанени там сърби не са били земеделци и не обработвали подарената им земя, а са я давали под наем на бедни семейства, продължава разказа си Кицевски.
„Хранеха се от потта на другите заради своите заслуги за териториалното увеличаване на сръбската държава. Сами се наричаха „солунаши“, т.е. участвали на Солунския фронт през Първата световна война.”
Целта на Белград с това масово колонизиране на българските краища е сърбите да овладеят напълно голямата държава, „в която самите те тогава бяха само около една четвърт”.
Колонистите „за нищо стреляха и избиваха местни жители, така както се убива див звяр, без да отговарят пред съда”, спомня си авторът. „Закон, то сам я“– казваха те.