Нормализацията е процес, при който нещо необичайно или крайно става част от ежедневието. Онова, което някога е предизвиквало ужас и възмущение, скоро не преви впечатление никому. Начинът, по който присъствието на Доналд Тръмп в политиката се превърна в обикновен факт от политическия живот, е може би най-известният пример. Но нормализацията на крайната десница се случва в целия демократичен свят.
След като Тръмп стана "нормален", събитията, които изглеждаха още по-крайни, също станаха такива. Проучване от 2022 г. установи, че двама от всеки петима американци смятат, че гражданската война е "поне малко вероятна" през следващото десетилетие. Един политолог предрече възможността за дясна диктатура в САЩ до 2030 г.
Същото прокрадване на нормализацията се случва и в европейската политика. В началото на хилядолетието, когато австрийската крайнодясна Партия на свободата (FPÖ), водена от Хайдер, който е правил коментари, че симпатизира на нацисткия режим, влезе в коалиция с консервативната Народна партия, избухнаха масови протести не само във Виена, но и в цяла Европа и САЩ. ЕС дори наложи дипломатически санкции на Австрия. Беше ясно, че е прекрачена важна червена линия; че предвид пропитата с кръв история на Европа, крайната десница трябва да бъде държана твърдо извън управлението.
Вече не е така. Когато през 2017 г. FPÖ сформира нова коалиция, протестите бяха сравнително вяли. Днес партията печели победи на местните избори и води в проучванията на общественото мнение в Австрия. Сега тя е основната политическа сила в страната и има всички шансове да оглави следващото правителство. Междувременно, под натиска на десния си фланг, Народната партия възприема все по-остри антимигрантски политики.
Следва Испания. Години наред след финансовия срив страната сякаш се разминаваше с тенденцията на много европейски държави, тъй като в нея липсваше възходяща крайнодясна партия. Водещите фигури в лявата партия "Подемос" имаха обяснение: масовите протести на indignados срещу строгите икономии, които избухнаха през 2011 г., изглежда гарантираха, че недоволството е насочено към интереси на влиятелните и богатите, а не към уязвими групи като мигрантите. Но на парламентарните избори през 2019 г. крайнодясната партия "Вокс" - дефинирана от враждебността си към мигрантите и противопоставянето на регионалната автономия в Испания - се класира на трето място, а на местните избори през миналия уикенд надмина очакванията по получено доверие. За юли бяха свикани предсрочни парламентарни избори и "Вокс" скоро може да се окаже в правителството - за първи път испанската крайна десница ще бъде в коридорите на властта след падането на Франко.
Моделът е кристално ясен. В Германия крайнодясната партия "Алтернатива за Германия" (AfD) е в подем: едно от последните проучвания прогнозира, че тя ще заеме второ място на общите избори, изпреварвайки управляващите социалдемократи. Въпреки че други партии твърдят, че ще откажат да работят с AfD на национално ниво, такива отношения вече съществуват на местно ниво, което накара списание Foreign Policy наскоро да заяви, че "защитната стена срещу крайната десница в Германия започва да се пропуква".
В крайна сметка това се случи и в Швеция, където други партии отказаха да работят с партията "Шведски демократи", която има неонацистки корени. През 2016 г. Анна Кинберг Батра, лидер на консервативната партия "Умерени", я осъди като расистка. Но на последните избори тя се класира на второ място и договори сделка, за да подкрепи дясно правителство.
Във Франция Марин льо Пен и нейната партия "Национален сбор" постигнаха най-добрите си резултати в историята на президентските и парламентарните избори миналата година. Министър-председателят на Италия Джорджия Мелони е от крайнодясната партия "Братя на Италия". В Източна Европа имаме за пример Унгария, управлявана де факто от крайнодясна автокрация, с още по-крайна партия - Движение "Нашата родина", която рязко доминира сред избирателите според социологическите проучвания. Също така, обърнете внимание на Полша, управлявана от крайнодясно правителство, което опита да манипулира кризата в Украйна, за да създаде комисия, която уж да разследва руското влияние в страната: на практика това е само фалшив повод за тормоз над опозицията.
Как затънахме толкова дълбоко в блатото? Няма съмнение, че растящата икономическа несигурност и неравенство предоставиха достатъчно материал за крайно десните партии, които предложиха като отговор търсенето на изкупителна жертва. Ако левите движения се бяха оказали по-успешни в пренасочването на този гняв към правилните цели - като политиците, които съкращават социалните помощи, шефовете, които предлагат нископлатени работни места и финансовата система, която периодично потапя света в дълбока икономическа криза - тогава може би крайната десница щеше да се радва на по-малка привлекателност.
Но те нямаше да са там, където са, без съучастието на основните партии. Тръмп очевидно е чудовището, създадено от самия републикански естаблишмънт на САЩ - с неговите анти-Обама крясъци, ислямофобия и халюциниран антикомунизъм - който сега изглежда се отвращава от него. В целия западен свят мейнстрийм партиите са склонни не да се противопоставят енергично на крайната десница и да предлагат алтернативна визия за бъдещето, а да имитират нейната реторика и политика. Изглежда сякаш всичко, което постигат до момента е да легитимират фанатиците и да им позволят да определят дискурса на обществения дебат.
Мислехме, че ние, европейците сме се поучили от най-мрачните моменти в историята си. Но ако крайната десница отново не бъде третирана като нещо, което трябва да е извън политическия спектър ни очакват нови ужасии./БГНЕС
-----------------------------------------------------------------------------------------------
Оуен Джоунс, „Гардиън“
