Владо Перев: Нонпейпър на недоразуменията

Две държави, Република Северна Македония и България, вече 48 часа водят дискусия и обсъждат позициите на някакъв нонпейпър, който трябва да разреши македонско-българските исторически недоразумения. Най-интересното е, че почти никой от нас, които пишем, не е виждал неговата точна, вероятно английска версия, така че цялата работа, всички писания, са само за влошаване на и без това нажежената ситуация.

Днес всичко се покрива с думата „мулти“, поставена като представка на реални неща, но и на много глупости. Чуваме мултидисциплинарни, мултиетнически, мултиконфесионални и други неща, за да чуем сега и за „мултиперспективен“ подход към историята, т.е. всеки да си я обяснява така, както отговаря на неговите, т.е. националните интереси на всяка държава и нация. Това би било нещо като мултиперспектива за бъдещето, с мултизатъмнение на миналото. Проблемният нонпейпър по някакъв начин дискретно се застъпва за подобни "минали перспективи".

Всички знаем, че това са обикновени глупости, подхранвани от политически личности от двете страни, които в името на собствените си политически интереси се опитват да спрат процесите на окончателно регулиране на отношенията между Северна Македония и България.

Обикновените хора като мен и редица други, независимо дали им харесва или не, приемат тази позиция от немай-къде, но остават някои дилеми, както за погледа към миналото, така и за „перспективите“ на бъдещето.

Ако приемем безспорния факт, че Германия и Япония са сред десетте най-богати страни в света, с най-силна икономика, но и със силни военни ресурси, способни да ги превърнат в наистина големи сили, тогава не е ли мултиперспективно да се запитаме кой спечели Втората световна война. Безспорно е, че това е Америка, но има и много размисли около перспективите спечелила ли е войната Великобритания, която загуби имперската си сила след Втората световна война, спечели ли войната СССР/Русия и Червената армия, ако днес това е една от най-бедните страни в света, въпреки огромните природни ресурси, така несправедливо разпределени. От 1950 г. до днес Америка, с население от 150 милиона, нарасна до почти 300 милиона, а Русия/СССР вече сто години не може да надмине 150 милиона. Югославия беше сред победителите във Втората световна война, но потъна в „прах, пепел и кръв“, а режисьори от цял свят още много години ще правят филми за престъпните югославски народи. Разбира се, тук възниква трудният въпрос за оправданието на войната, така че може (чрез немско-японско-финландско-румънско-италианско-българските училища и институции) да се учи, говори и пише, че тази война е била оправдана и необходима за спасението на тези народи.

За Първата световна война знаем, че е била империалистическа, за завладяването на колонии, територии и народи. След това идва Хитлер и внушава вярата в себе си като подбудител на Втората световна война. Това е вярно, но дали някой ще си спомни как великият френски политик Жорж Клемансо в своята победна реч пред френския парламент след победата на Франция в Първата световна война иска „германското племе, нация и култура да бъдат заличени от картата на Европа, да не съществуват никога повече."

Заради това, заради такива глупави и националистически изявления на Клемансо и други като него, Америка след Втората световна война популяризира "плана Маршал" за възстановяване на разрушената Европа, независимо дали се работи за покорената Германия или победените Франция, Англия, Гърция и другите членове на антихитлеристката коалиция.

"Планът Маршал" повиши материалните ресурси на победените, но не позволи преразглеждане на основните предпоставки за вината във войната, за позициите на победител и победен, така че и до днес тези постулати се спазват внимателно и стриктно се прилагат. Няма „мултиперспективност“ в погледа към миналото, има силни позиции за общото бъдеще, единственото, което е гаранция за прогрес. Затова в германските училища се учи за нацизма като ретроградна идеология, французите смириха своя антигерманизъм, а Великобритания се бори за своето място в света, осъзнавайки, че вече не е онази имперска сила, за която едва ли някой си спомня днес.

Славянските народи, попаднали в лапите на комунизма, така и не разбраха същността на проблема за погледа към историята, а Северна Македония дори не гласува за резолюцията на ПАСЕ, осъждаща комунизма като престъпен, нечовешки режим, наред с нацизма. Ето защо, вместо на път за Европа, ние сме в задънена улица, изобразена като обикновен ориенталски деспотизъм, без реален политически и икономически живот.

Дали желанието да се разберем помежду си ще ни доведе до ситуация в България да твърдим, че Гоце Делчев и Даме Груев са българи, а в Северна Македония, че са македонци. Има и други опасности, нови рани. Ако в Северна Македония кажем, че членовете на Върховния комитет са „българи, продажници на македонските национални интереси и слуги на българския двор“, а членовете на ЦК на ВМОРО са „македонци и патриоти“, то как македонските и българските деца и младежи ще летуват заедно и ще разговарят, толкова често споменаваното желание на Заев и Борисов. Тогава, по-добре никога да не се строи железопътната линия Скопие-София, нашите деца да не се срещат и отношенията да останат замразени, както през последните осемдесет години.

В македонско-българските отношения няма дилеми, нито на държавно, нито на историческо ниво. Македонската държавност датира от 8 септември 1991 г., а признаването на македонската нация е свързано с АСНОМ и Илинден 1944. Преди това имахме само сръбска/югославска окупация и българска националност, култура и образование. Всичко останало са само прояви на македонизъм, абсолютно маловажни пред големия, широк поглед върху историята и държавността. До 1944 г. няма македонска нация, няма държава, това е факт. Няма и назоваване на нещо като "македонско".

Цялото македонско революционно движение е българско, а на другите остават фашистките организации като "Асоциацията за борба с българските бандити" и други подобни профашистки организации на територията на Северна Македония, организирани от сръбската/югославската полиция.

Всички членове на ТМОРО/ВМОРО/ВМРО принадлежат към българския етнически/национален корпус, както и онези другите, които се „бориха“ със силата на перото и интелекта. Всички, които паднаха в сблъсъците по софийските улици в битките между леви и десни, в битките между михайловистите и протогеровистите, всички те са българи по национална и етническа принадлежност.

Към македонската нация и държава остават тези след 2 август 1944 г., въпреки че те също са проблематични, както по отношение на последващата им съдба, така и по отношение на последващите им действия.

Надявам се, че и в България, и в Македония има разумни, нормални и морални хора, които няма да допуснат национално и морално осакатяване на бъдещите поколения. Релативизацията на историята, тезата, че нещата „са такива, но могат да бъдат и онакива“, само отварят пътя към нови конфликти и стигматизации. Историята трябва да се разказва ясно и открито, а замъгляването с някаква „мултиперспективност“ води само до нови, и, в даден момент, кървави развръзки. Миналото ни научи на това.

В крайна сметка, македонските българи, закалени в борбата със сръбския/югославския национализъм и шовинизъм, никога няма да приемат да бъдат някакъв маргинализиран народ, на когото е предлагана алтернативна история в замяна на мълчание и понижен статут. Северна Македония е нашата страна и ние сме наследници на богата история. Да, ние, заедно с другите, сме творци и на нейната държавност, но нека не забравяме, ние сме основата на тази държавност, от Първия Илинден до днес. Никакъв нонпейпър не помага тук. Това трябва да се знае и в София, и в Скопие! /БГНЕС

--------

Владо Перев, журналист и публицист. Неговият анализ е публикуван в македонското издание "Трибуна".