Волфганг Ишингер: Пътна карта за Балканите

Две десетилетия след края на войната в Косово политическото споразумение между Белград и Прищина се изплъзва, а разочарованието тежи над региона.

Европа вече не може да си позволи да чака и да се надява, че въпросът ще се разреши от само себе си. Един неразрешен конфликт в сърцето на Европа е неприемлив геополитически риск - особено във време на глобални промени.

Германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Еманюел Макрон разгледаха въпроса по-рано тази година, когато поканиха лидери от Западните Балкани в Берлин в края на април. Но преговорите не донесоха това, от което регионът наистина се нуждае: реалистичен план за тяхната интеграция в структурите на Европейския съюз.

Франция и Германия ще имат още една възможност да се справят с проблема на последваща среща, както и на срещата в рамките на Берлинския процес в Полша на 5 юли. Те спешно трябва да постигнат истински напредък.

Сърбия и Косово не са способни да изградят „местно решение“ на проблема, както Гърция и сега Северна Македония направиха миналата година за разрешаване на спора за името.

Това означава, че Европа трябва да измисли план, който може да представи с авторитет на Белград и Прищина. И този план трябва да бъде подкрепен с решителност.

Дейтънското мирно споразумение от 1995 г. - макар и несъвършено като политическа рамка за функционираща държава - е добър пример за дипломацията, която трябва да приложим в косовско-сръбския диалог. За да бъде постигната тази сделка, беше създадена „контактна група“ между водещите действащи лица, стремящи се да сложат край на сраженията в Босна: ЕС, Франция, Германия и Обединеното кралство, както и Съединените щати и Русия.

Разбира се, контекстът и обстановката днес са различни - не става въпрос за прекратяване на война, а за интеграция на региона в ЕС. Но споразумението от 1995 г. има една голяма поука за Европа: Макар че блокът трябва да поеме водеща роля в преговорите, той също трябва да се координира тясно с други участници, включително Вашингтон и Москва, които имат свои собствени стратегически интереси в региона.

ЕС също ще трябва да работи с Турция, която играе ключова роля във всички страни в региона със значително мюсюлманско население, и с Китай, чиято инициатива „Пояс и път“ го прави важен играч в региона.

Европа трябва да настоява за разясняване на редица условия. Косово трябва да постигне съгласие по вътрешно съгласувана позиция за преговори и да премахне едностранните мита, които наложи върху продукти от Сърбия и Босна. Сърбия от своя страна трябва да спре глобалната кампания за „непризнаване“ на независимостта на Косово и да сложи край на опитите си да блокира влизането на региона в международни организации.

Освен изплъзващата се сделка между Косово и Сърбия, ЕС има важна роля за насърчаване на икономическото развитие в региона.

В този проект не става дума за благотворителност, а за насърчаване на европейските интереси, например чрез завършване на инфраструктурни проекти в Западните Балкани, които са жизненоважни за стратегиите на ЕС за свързаност. Вместо да позволи на местните лидери да се обръщат към Китай за лесни пари за такива инвестиции, ЕС трябва да осигури необходимите средства на правителствата и да настоява те да следват правилата на блока за прозрачни обществени поръчки и търговия.

Необходимо е страните от региона да разберат, че успешното трансгранично сътрудничество е най-добрият входен билет за по-тясно сближаване с ЕС. Тясно интегрираният регионален пазар не е „чакалня“, от която те никога не могат да се появят; той ще засили техния просперитет и ще им помогне по-лесно да изпълнят критериите за присъединяване към ЕС.

ЕС следва също да инвестира в правовата държава в региона. Правителствата в Западните Балкани трябва да положат по-големи усилия, за да се борят ефективно със заграбването на държавата и клептокрацията, а ЕС трябва да им помага да стигнат там.

Може би най-важното е, че ЕС и неговите държави-членки трябва да засилят подкрепата си за гражданското общество в региона и да изискват прозрачност и отчетност от местните лидери. За истинската дългосрочна стабилност регионът се нуждае от силно гражданско общество, което може да държи под контрол онези, които са на власт.

ЕС има пътна карта за това: Стратегията за разширяване на Европейската комисия за 2018 г. предоставя дълъг списък от полезни и реалистични препоръки за подкрепа на икономическата и демократична консолидация на региона. За съжаление ЕС до голяма степен пренебрегна собствените си съвети.

Също така е жалко, че ЕС реши да отложи отново започването на преговори с Албания и Македония за присъединяване към ЕС, въпреки предишните обещания на националните правителства и препоръката на Европейската комисия.

Ако ЕС не може да предложи надежден път за присъединяване, той ще загуби всеки лост, който има в региона. Условията, разбира се, трябва да бъдат строги. Но те също трябва да бъдат честни: когато страните изпълняват критериите, определени от ЕС, те не трябва да бъдат възпирани от вътрешни съображения в националните столици. За да покаже добра воля, ЕС трябва поне да се ангажира с незабавното въвеждане на либерализиране на визовия режим за Косово.

Франция и Германия добре знаят, че не могат да се надяват да разрешат спора между Косово и Сърбия, без да предложат на региона възможността да започнат преговори за присъединяване към ЕС. Ако сега не изпратят положителен сигнал, бъдещите срещи вероятно ще завършат с неудовлетвореност и ще увеличат враждебността. /БГНЕС

-------------

Анализът в „Политико“ е на Волфганг Ишингер, председател на Мюнхенската конференция за сигурност. Бивш посланик на Германия в САЩ, той беше главният преговарящ на Германия по Дейтънското споразумение през 1995 г. и представляваше ЕС в преговорите на Тройката за бъдещето на Косово през 2007 г.