Все повече британци съжаляват за Брекзит, но има ли път за ново присъединяване към ЕС?

Нека Найджъл Фараж бъде нашето вдъхновение, нека Джон Редууд бъде нашият модел за подражание. Не е начинът, по който те биха искали да бъдат почитани като бащите-основатели на Брекзит, вдигайки тост всяка година на този ден като хората, които ни доведоха до славната независимост от омразната империя на Брюксел. Разбира се, не е това. Напротив, 23 юни 2016 г. е крайъгълен камък в националната ни история, който предизвиква по-скоро тъга и съжаление, отколкото празнуване.

Не е необходимо да повтаряме на тази седма годишнина всичките начини, по които Брекзит разочарова дори онези, които гласуваха за него. Фараж и Редууд, заедно с Борис Джонсън, Майкъл Гоув, Джейкъб Рийс-Мог и останалите, обещаваха по-голямо благоденствие, по-евтина храна, процъфтяваща търговия и преуспяваща Национална здравна служба. Казваха, че ще се освободим от досадната европейска бюрокрация и ще си върнем контрола върху границите, като насърчаваха всеки, който се вълнува от имиграцията, да вярва, че ще влизат по-малко хора. Нямало да има отрицателни страни, а само положителни. Както обеща Дейвид Дейвис скоро след гласуването, споразумението ни за напускане ще "осигури точно същите ползи" като членството в ЕС.

Огледайте се, за да видите как се получи всичко това. Страната е обхваната от криза, свързана с разходите за живот, цените на хранителните продукти растат главоломно, търговията или намалява, или не се променя, докато при нашите съседи от ЕС тя се увеличава, а Националната здравна служба е в тежко състояние. Бюрокрацията след Брекзит задушава хиляди малки предприятия, независимо дали са пътуващи музиканти или износители на стоки, обвързвайки ги с ужасяващи формуляри или допълнителни такси, които им отнемат време и пари, с които не разполагат. Онези, които смятаха, че легалната миграция от 330 000 души годишно е твърде много, когато гласуваха през 2016 г., сега се замислят за годишна цифра, която е почти два пъти по-висока: 606 000 души. Що се отнася до условията на нашето излизане, попитайте всеки, който купува от, продава на или е застанал на опашка, за да посети континента, дали се ползваме от "абсолютно същите ползи", които някога сме имали.

Това не са факти за пренебрегване. Това са факти, които се разбират и възприемат от все по-голямо мнозинство от британския народ, включително от голяма част от гласувалите за Брекзит. Както отбелязва гуруто на социологическите проучвания Джон Къртис, сега само 33 % от британците смятат, че решението от 2016 г. е било правилно, докато 55 % твърдят, че е било погрешно. Още по-поразителен е фактът, че цели 59 % от тях твърдят, че биха гласували за повторно присъединяване към ЕС, ако им се отдаде възможност, а само 41 % предпочитат да останат извън него.

Ако съчетаем тези два факта - че Брекзит се оказа едновременно катастрофален и непопулярен - лесно можем да заключим, че е въпрос на време да променим решението, което взехме преди седем години. Всъщност е изкушаващо да погледнем към 41-те години, които разделят референдума през 1975 г., който подпечата членството ни, и гласуването през 2016 г., което го прекрати, да се замислим, че политиката се движи два пъти по-бързо, отколкото преди, и да прогнозираме, че ще отнеме два пъти по-малко време, за да отменим Брекзит - като гласуването за повторно присъединяване е насрочено за края на 2036 г. В края на краищата, със сигурност е неустойчиво да се продължава по курс, в който се очертава консенсусът, че Брекзит е бил акт на национално самонараняване.

Само че светът е пълен с неустойчиви ситуации, които въпреки това се запазват, изглежда, завинаги. И има многобройни препятствия, които стоят между нас и това, което за привържениците на присъединяването изглежда като среща с нашата очевидна съдба.

От една страна, статуквото, което 59 % копнеят да възстановят може би вече не е налично. 27-те останали страни от ЕС ще бъдат разбираемо предпазливи да се потопят отново в психодрамата на отношенията на Обединеното кралство с Европа - драма, която всъщност касае отношенията на Обединеното кралство със самото себе си, борбата му да види мястото си в света такова, каквото е и най сетне да приеме, че е средна по големина европейска сила, а не имперска суперсила от близкото минало.

Ако все пак започнат да говорят за реадмисия на Обединеното кралство, тя няма да бъде при същите условия, както преди. Обединеното кралство сключи сладка сделка, включваща голяма парична отстъпка, право на отказ от еврото и много други, които 27-те страни няма да са склонни да предложат отново. Всеки бъдещ референдум вероятно ще бъде по пакет мерки, който ще бъде по-малко привлекателен от този, който британците отхвърлиха през 2016 г.

За да стигне до този момент, управляващата партия трябва първо да постави въпроса. Малцина бързат да го направят. Предпочитаната от лейбъристите позиция е трапистка - те се надяват да запазят мълчание по въпроса, за да не разстроят подкрепящите напускането членове на предизборната коалиция.

Разбира се, политиката е динамична и тези изчисления могат да се променят. Но като се има предвид мъчителният процес на преговори между ЕС и Обединеното кралство, повторното присъединяване е проект, който би могъл да обхване два парламента: коя партия би се съгласила да посвети толкова много политически капитал на подобно начинание? Особено като се има предвид, че "Европа" е загубила голяма част от своята значимост. През 2019 г. 70% я оценяваха като най-важния въпрос, пред който е изправена страната; сега това твърдят едва 19%.

Още по-фрапиращо е, че идеята за rejoin се основава на схващането, че на британците им липсва това, което вече нямат. Какво ще стане, ако това чувство се разсее, тъй като спомените избледняват? "Поколението, израснало без програмата "Еразъм", за което е по-лесно да пътува до САЩ, отколкото до ЕС, ще мисли по различен начин", казва Ананд Менон, директор на "Великобритания в променяща се Европа".

Всички тези пречки са реални. Нито една от тях не може да бъде отхвърлена. И пак трябва да черпим вдъхновение от хора като Фараж. Дългият път от 1975 г. до 2016 г. изискваше упорито, дори натрапчиво постоянство и, което е също толкова важно - стратегическо търпение. Те не се движеха направо към крайната си цел: преди да станат брекзитъри, тези политици се представяха за обикновени евроскептици. Те бяха готови да играят дългата игра, като постепенно се придвижват към крайната си цел - бунт срещу Договора от Маастрихт тук, противопоставяне на присъединяването към еврото там, и накрая - излизане от ЕС. Тъжно е да се каже, но това проработи.

Подкрепящите връщането в ЕС трябва да направят същото. Започнете с разумни, популярни искания - например нова схема за реципрочен обмен на млади хора, по-тясно сътрудничество в областта на сигурността или общи стандарти за безопасност на храните и околната среда - стъпки, на които може да се противопостави само идеолог. Прегледът на търговското споразумение между ЕС и Обединеното кралство трябва да започне през 2026 г.: с лейбъристко правителство това би могло да бъде средство за стабилно и постепенно сближаване. След това "прозорецът на Овертон" може да бъде достатъчно отворен, за да се проведе разговор за повторно влизане в митническия съюз и единния пазар. А щом се заговори за това, повторното присъединяване към ЕС се превръща в естествена стъпка.

Стъпка по стъпка, стъпка по стъпка. Подигравани и в периферията в началото, отхвърляни като нереалистични или въртоглави, готови да отегчат Европа - брекзитърите ни показаха как се прави и какво е необходимо. Може би за нас ще бъде по-трудно, отколкото за тях. Ние разполагаме с младите, но те имаха старите и стария вот. Ние разполагаме с факти, но те имаха митове, а митовете често са по-силни. И все пак техният път си заслужава да бъде проучен. Той ги е довел до разрив с нашите съседи. Нас може да доведе до повторна среща./БГНЕС

---------------------------------------------------------

Джонатан Фрийдланд, „Гардиън“