Защо Макрон трябва да спечели битката за пенсионната реформа
Френският президент Еманюел Макрон заложи втория си мандат - и репутацията си на икономически реформатор - на това да накара французите да работят по-дълго за своите пенсии.
Правителството му предлага официалната възраст за пенсиониране да се увеличи от 62 години, която е най-ниската сред всички големи държави в Европейския съюз, на 64 години до 2030 г., а хората да се осигуряват по-дълго, за да получават пълна пенсия - 43 години вместо 41,5 години до 2027 г. вместо до 2034 г.
Това е едно от най-големите изпитания за Макрон, откакто загуби абсолютното си мнозинство в парламента през юни. Миналата година Макрон беше преизбран с обещания, че ще реформира френската публична пенсионна система и ще я приведе в съответствие с европейските съседи като Испания и Германия.
След месеци на разговори със синдикатите, работодателите и политическите партии, които накараха Макрон да се откаже от първоначалното си предизборно обещание за пенсиониране на 65-годишна възраст, президентът центрист зае тази непопулярна, но политически необходима позиция по отношение на пенсионната реформа, за да направи френската икономика по-конкурентоспособна.
Министър-председателят Елизабет Борн договори предварително споразумение с дясноцентристката партия "Републиканци", за да осигури парламентарно мнозинство за законопроекта, и предложи подсладители - като минимална пенсия от 1200 евро месечно за пенсионери с пълен осигурителен стаж и по-ранно пенсиониране за тези, които извършват тежки физически дейности или са започнали работа преди 20-годишна възраст.
Най-голямото предизвикателство обаче не е в парламента, а на улицата.
Проучванията на общественото мнение показват, че между 2/3 и 3/4 от избирателите не одобряват реформата, която според Борн е от съществено значение за спасяването на системата, при която днешните работници плащат за пенсиите на настоящите пенсионери. Без никаква промяна, дори и при най-оптимистичния сценарий, до 2030 г. системата ще има дефицит от 5 млрд. евро годишно.
В отговор синдикатите призоваха за протести в цялата страна, които да започнат днес, 19 януари, и целят да изкарат на улицата един милион души. Очаква се да бъдат затворени училища, университети и публични администрации, общественият транспорт ще бъде сериозно засегнат, а в големите градове в страната са планирани демонстрации. Остава обаче да се види дали слабо синдикално организираната работна сила във Франция, която се бори с инфлацията, нарастващите сметки за енергия и последиците от COVID-19, ще запази курса за продължителна кампания на смущения.
През последното десетилетие избирателите в повечето страни от ЕС до голяма степен без протести приеха по-късната възраст за пенсиониране като неизбежна икономическа и демографска последица от по-голямата продължителност на живота и по-ниската раждаемост, което води до по-малко работници и повече пенсионери.
Въпрос на поколенческа справедливост е, че тъй като всички живеем по-дълго, хората трябва да работят по-дълго за собствената си пенсия, а не да очакват по-младите кохорти да носят все по-голямо бреме. Като се има предвид развитието на цените на жилищата и все по-несигурния характер на трудовите договори, възрастните вече притежават повече богатство, отколкото младите могат дори да се надяват да придобият.
Само французите продължават да се противопоставят на тази реалност. Те смятат, че нефинансираната разходопокривна държавна пенсионна система е в основата на техния социален модел. Опитите да се въведат частни пенсионни фондове или лични пенсионни сметки по примера на Обединеното кралство никога не са се наложили в тази нация, която е едновременно революционна по характер и силно избягва риска при управлението на личните финанси.
Пенсионирането на 60-годишна възраст за всички беше голямото социално обещание, дадено от бившия президент Франсоа Митеран, когато той дойде на власт през 1981 г., оглавявайки съюз на социалисти, комунисти и леви радикали. Левицата в миналото се е застъпвала за по-кратко работно време, по-дълъг платен отпуск и по-ранно пенсиониране като зора на ново общество на свободното време, а Митеран дори назначи бивш синдикалист за "министър на свободното време".
И до днес мнозина от френската левица са привърженици на тази "грешка на работната ръка", която предполага, че има фиксирано количество работа, което може да бъде разпределено по-справедливо, ако хората работят 35 вместо 40 часа седмично, и че пенсионирането на 60 години автоматично създава повече работни места за младите. Освен това те са склонни да заравят главите си в пясъка, когато се сблъскват с множество емпирични доказателства за обратното - безработицата, и особено младежката безработица във Франция упорито остава над средната за еврозоната, въпреки 35-часовата работна седмица и по-ранното пенсиониране в страната.
Франция има дълга история на сблъсъци между пенсионните реформи, провеждани от правителството, и обществения отпор на улицата под формата на масови протести и напускане на работа. През втория си мандат Макрон се спря на по-малко агресивна, по-актуална реформа, насочена към повишаване на законоустановената възраст за пенсиониране, с надеждата, че тя по-лесно ще мине през парламента. Мащабът на протестите в четвъртък ще бъде първата проверка на този избор.
Опитите на десноцентристките наследници да премахнат пенсионното наследство на Митеран се сблъскаха с огромна съпротива. През 1995 г. президентът Жак Ширак беше принуден да се откаже от предложената пенсионна реформа след седмици на стачки в публичния сектор. Неговият наследник Никола Саркози успя да прокара увеличение на минималната пенсионна възраст от 60 на 62 години през 2010 г., но едва след като месеци наред протести изчерпваха авторитета му и вероятно му костваха преизбирането през 2012 г.
Социалистът Франсоа Оланд, който го победи, предприе различен подход, като вместо това се опита да реформира системата, оставяйки основната възраст за пенсиониране непроменена, но постепенно увеличавайки броя на осигурителния стаж, необходим за получаване на пълна пенсия. Това означаваше, че хората с висше образование или с прекъсвания в кариерата вече ще трябва да работят до 64-67-годишна възраст, за да получат максималното пенсионно обезщетение.
Междувременно правителството на Макрон проведе месеци наред консултации с организираните работници, но така и не успя да си осигури решаващата подкрепа на реформисткия профсъюз Френска демократична конфедерация на труда, за да разбие единния фронт на отхвърляне.
В парламента както левият алианс NUPES, ръководен от популиста Жан-Люк Меленшон, така и крайнодясното Национално обединение на популистката Марин льо Пен водят кампания за отхвърляне на законопроекта. Те настояват да се възстанови пенсионирането на 60 години за всички или за част от работниците, въпреки че средната продължителност на живота е нараснала от 74 години през 1981 г. на 83 години днес.
Пенсиите вече поглъщат 15,9% от БВП на Франция, докато средният показател за ЕС е 13,6%, а в Германия - едва 12,6%. На въпроса как ще финансират по-ранното пенсиониране, Меленшон и профсъюзите настояват, че отговорът е да се накарат шефовете да плащат повече чрез по-високи данъци върху заплатите. От своя страна Льо Пен просто отбягва въпроса.
Единствените реални алтернативи на по-късното пенсиониране са или намаляване на пенсиите - което никой не иска - или увеличаване на вноските, или повишаване на данъците, което едва ли е реалистично в страна, която се гордее с втория по големина данък в Европа след Дания.
И все пак, както често се случва, французите предпочитат да се борят за символи, вместо да се занимават с факти и цифри. Реалността е, че много хора вече се пенсионират след 62 години, за да си осигурят максимална пенсия или защото се чувстват здрави и искат да останат активни и да запазят стандарта си на живот.
Друг проблем е, че френските работодатели не желаят да задържат на заплата възрастните работници, тъй като те струват повече и се предполага, че са по-малко адаптивни към новите технологии и методи на работа. Понастоящем само 35% от хората на възраст между 60 и 64 години все още работят на пълно работно време. Въпреки това асоциацията на работодателите MEDEF се противопоставя на правителствено предложение, изискващо от големите компании да публикуват данни за по-възрастните работници в "индекс на възрастните", тъй като се опасява, че ще бъде принудена да запази квоти от стари хора.
Френските шефове също трябва да станат реални. За да може обществото да приеме по-късния етап на пенсиониране, предприятията трябва да изпълнят своята роля, като използват по-добре възрастните хора. Това е в техен интерес.
Залогът в тази битка е имиджът на Франция като динамична икономика, способна да се адаптира към времето и да привлича инвестиции, но това е и въпрос на справедливост между поколенията. Въпреки грешките в представянето и липсата му на съпричастност към работниците или безработните, това е причината, поради която Макрон трябва да спечели. /БГНЕС
---------------------------
Клеа Калкут и Пол Тейлър, „Политико“