Завръщането на крал Макрон в ЕС - нови амбиции и разклатена корона

Еманюел Макрон иска да бъде крал и спасител на Европа. И енергичният му стремеж към суверенния ЕС, защитаващ своите интереси на глобалната сцена със САЩ, Китай, Русия и Индия, донесе няколко осезаеми печалби през първите му две години във властта.

С германския канцлер Ангела Меркел, отслабена от вътрешни раздори в здрача на своите години служба, Великобритания, заплашена от гражданска война заради Брекзит, а Италия - маргинализирана във враждебна коалиция от съперничещи си популисти, френският президент се позиционира като незаменим европейски лидер.

Златната нишка, която свързва демонстрирането му на мускули в Брюксел и дипломатическата активност на международната сцена, е стратегическата амбиция да превърне Париж в политически хъб на по-силна, обединена Европа – колелото, свързващо всички спици.

Проблемът е, че Франция, дори и с толкова динамичен лидер, няма опция за напред без отдаден немски партньор. Не всички европейски държави искат да бъдат водени, камо ли от силен французин по стъпките на генерал Шарл дьо Гол.

Нещо повече, Макрон няма какво да покаже с усърдното си ухажване на Доналд Тръмп, стабилния спаринг с Владимир Путин и критичния диалог със Си Цзинпин, всеки от които би предпочел да види разделена Европа, отколкото да преговаря с обединена.

Способността на Макрон за постигане на резултати ще бъде тествана този месец, когато той ще бъде домакин на руския президент за частни разговори на официалния празник на Форт де Брегансон, преди да бъде председател на срещата на Г-7 с лидерите на САЩ, Канада, Германия, Великобритания, Италия и Япония в Биариц. Тръмп напусна последния Г-7 сбор в Канада рано и се отказа от финално комюнике.

Политическата и регионална разпокъсаност на Европа, засилена от тазгодишните избори за Европейски парламент, е едновременно проблем и възможност за Макрон. Той може би не успя да съкрати действащите политически семейства на ЕС и да изгради доминиращо ново проевропейско центристко движение по начина, по който взриви и промени политическия пейзаж на Франция през 2017 г. Но неговата група Renew Europe се превърна в основна трета сила в парламента наред с дясноцентристката Европейска народна партия и лявоцентристките социалисти и демократи.

Френският лидер не се е отклонил от агресивната тактика да вдига мерника в последните решения на ЕС с малко притеснения за дипломатически тънкости или идеологическа последователност. Макрон настоя през април, че всяко удължаване на срока за излизане на Великобритания от ЕС трябва да бъде кратко, докато Меркел и повечето други лидери настояваха за по-голямо отлагане.

Именно Макрон попречи на ЕНП да наложи своя кандидат за президент на Европейската комисия - баварския консерватор Манфред Вебер - и инициира компромис относно най-високите постове в ЕС, разглеждани като куп от съюзници на Франция.

Макрон беше този, който наклони избора на ЕС към кандидат за Международния валутен фонд далеч от любимеца на Берлин, холандеца Джероен Дийселблум, и го насочи към българката Кристалина Георгиева. Изборът беше както утешителна награда за страните от Централна Европа, изключени от топ местата в ЕС, така и символично поражение за северните фискални ястреби, застъпващи се за строги икономии.

Път за никъде

Тъй като младият президент си възвърна вътрешното положение, след като месеци наред напористите еснафски „жълти жилетки“ се бунтуваха миналата зима заради цените на горивата, данъците и разходите за живот, авторитетът му на европейската сцена отново се покачи. Сега неговите наблюдатели осъзнават, че ще бъде на власт поне до 2022 г., а вероятно и до 2027 г.

„Тежестта на националните лидери в Брюксел е пряко отражение на тяхната сила и очакваното дълголетие у дома“, заяви брюкселският дипломат. „Макрон беше на косъм миналата зима и това отслаби влиянието му в ЕС. Сега той се върна с гръм и трясък“.

Дълбоко разочарован от предпазливостта на Меркел и германската съпротива срещу предложенията му за укрепване на еврозоната и изграждане на европейски сили за отбрана, Макрон стана по-готов да предизвика Берлин, отколкото беше неговият плах предшественик Франсоа Оланд.

„Това, което най-много го шокира, е липсата на стратегическа визия и дългосрочно мислене сред лидерите на ЕС“, казва Уилям Дроздяк от институт „Brookings“, автор на книга за Макрон на световната сцена, която ще бъде публикувана следващата година. „Разочарованието му от Меркел и Германия е особено остро.“

Въпреки военния си обсег, ядрения арсенал и постоянното седалище на Съвета за сигурност на ООН, Париж не носи същата тежест в ЕС, както Берлин в разгара на кризата в еврозоната, когато Меркел беше възприета като държаща съдбата на страните от Южна Европа в своите ръце.

Анемичната икономика на Франция, хроничният бюджетен дефицит, склонността към търговски протекционизъм и стремежът към стратегическа автономия от САЩ я правят непривлекателен лидер за мнозина. Това подтиква критиците на Макрон в ЕС да образуват коалиции срещу Париж, като самосформираната New Hanseatic League на фискално консервативните северни държави, водена от Холандия, бореща се с неговите предложения за по-интегрирана еврозона, или пък централноевропейските страни от Вишеградската група и популистите на Италия, враждебни към неговата политика по отношение на миграцията.

Възходът на Макрон е възпрепятстван също от възприеманата му неспособност да убеди Тръмп или Путин да променят курса по въпроси, които тревожат ЕС. Въпреки политическия капитал, инвестиран в очароване на Тръмп, френският лидер не успя да го убеди да задържи Съединените щати в Парижкото споразумение за изменение на климата или в международна сделка за замразяване на ядрената програма на Иран, или пък да се въздържи от търговски санкции на европейската стомана и да спре ходовете му към парализиране на Световната търговска организация. Нито пък успя да убеди Техеран да се придържа към ядрената сделка, въпреки новите американски санкции, или пък съперничещите си лидери в гражданската война на Либия да прекратят огъня и да се върнат към преговорите за споделяне на властта, ръководени от САЩ.

Френски официални лица твърдят, че Макрон поне продължава да опитва в името на Европа. Френският лидер многократно призовава за „стратегическо партньорство“ между Русия и ЕС. Официалните представители твърдят, че руското сътрудничество е жизненоважно в редица други точки, включително Иран, Сирия и Либия, и заявяват, че ЕС, а не Китай, е естественият дългосрочен партньор на Москва.

Но не е ясно, че Путин е готов да плати всяка цена за по-топли връзки с Европа. Усилията на Макрон за възстановяване на доверието зависят от това дали той може да убеди руския лидер да направи отстъпки, свързани с военните действия на Москва в Източна Украйна, или може би да освободи украинските военноморски офицери, заловени в Керченския проток миналия ноември, както и да възобнови преговорите за прекратяване на огъня и за политическо уреждане с Украйна в рамките на т. нар. „нормандски формат“, председателстван от Германия и Франция. Ако той не успее да надделее в подобни дипломатически битки, неговата европейска корона в най-добрия случай ще остане разклатена. /БГНЕС

Анализът е на Пол Тейлър, „Политико“.