Жак Атали: Дебатът за пенсиите се фокусира върху остарели проблеми

Дебатът за пенсиите започва с лошо начало. Защото се фокусираме върху погрешни въпроси и върху остарели проблеми.

Откакто са създадени пенсионните системи (вероятно първо за войниците в римската армия), са използвани много средства за определяне на бенефициентите и организиране на финансирането.

Днес, когато финансирането е колективно, вниманието се съсредоточава върху пенсионната възраст, еднаква за всички, което изглежда справедливо, когато пенсионирането на неактивните се финансира от работещите. Но това пропуска поне две важни измерения: някои хора внасят вноски от 18-годишна възраст, други - едва от 25 или повече години; и очевидно е скандално, че тези, които работят от най-ранна възраст, трябва да работят до същата възраст като тези, които са учили много дълго, за да имат право на пълна пенсия. Особено като се има предвид, че тези, които започват да работят рано, очевидно имат много по-натоварващи професии, тъй като те обикновено изискват физическа сила.

Други препоръчват това възражение да бъде преодоляно, като се вземе предвид само броят на годините, през които са внасяни осигурителни вноски. По този начин всеки ще напусне, когато е финансирал системата за един и същ брой години. Това би означавало, че ако броят на годините е 42, човек ще се пенсионира на 60 или на 67 години, в зависимост от продължителността на образованието си. Това обикновено съответства на системите, в които всеки сам финансира своята пенсия.

Но това не решава основното неравенство: броят на годините здравословен живот след работа варира от 5 до 15 или дори 20 години. Това е основното неравенство.

Затова идеалната система би била такава, при която всички имат еднаква продължителност на живота в добро здраве в края на трудовия си живот. Това е единственото число, което трябва да се обсъжда: не възрастта на напускане, нито броят на тримесечията на внасяне на вноски, а броят на годините здравословен живот след края на кариерата. Това може да изглежда трудно за определяне. И все пак днес познаваме много добре средната продължителност на живота според кариерата и бихме могли да решим, че всеки трябва да има поне десет, дванадесет или петнадесет години живот в добро здраве след края на кариерата си.

Разбира се, това би означавало да се променя възрастта за пенсиониране в зависимост от упражняваните професии. Ако някой прекара цялата си кариера в ръчна работа, той ще се пенсионира много рано. Ако се прехвърли към по-седяща и интелектуална професия, кариерата му ще бъде по-дълга. Следователно тази система би била безкрайно социално справедлива.

Основната причина, според мен, поради която това не се прави, не е техническа: говоренето за пенсионна възраст или за брой тримесечия осигурителен стаж ни позволява да говорим само за изминалия живот, без да споменаваме края на живота; докато да говорим за брой години живот в добро здраве след края на кариерата означава да се изправим пред факта, че всички сме смъртни и че това време за живот, особено в добро здраве, е ограничено.

Ето защо използваме и грозната дума „пенсиониране“, която се отнася за мрачен период, водещ до смърт. Някога това е било вярно. Вече не е вярно. И тази дума, която има такъв отвратителен оттенък, трябва да бъде заменена с по-точен израз, като например „здравословно време след края на кариерата“.

Много хора мислят за живота след кариерата като за време на пълноценни занимания; и все повече така наречени „пенсионери“ продължават да работят за удоволствие или за подобряване на жизнения си стандарт и след навършване на официалната пенсионна възраст; накрая, все повече хора след това имат общественополезни занимания; не само като родители, баби, дядовци, прабаби, но и като много активни членове на всякакви сдружения. С непарични дейности със значителна социална полезност.

Ако говорим по този начин, ще успеем да насочим дебата към това, което трябва да се случи: как да гарантираме, че продължителността на живота на всички хора в добро здраве е еднаква и възможно най-дълга? Как можем да гарантираме, че всеки е в състояние да се възползва по най-добрия начин от него за себе си и за другите? Това би означавало да се говори за превенция, хигиена, образование, храна, спорт, замърсяване, култура и демокрация. С други думи, за истинските фактори, определящи продължителността на живота. /БГНЕС

Жак Атали е френски икономист, финансист и философ. През 1991 г. става основател и първи ръководител на новата Европейска банка за възстановяване и развитие. Автор е на романи, есета и монографии, сред тях се откроява книгата "Евреите, светът и парите", която е преведена и на български език.