Ужас! Това е първата дума, която ми идва наум,връщайки се към онази съдбовна сутрин на 16 март 2025 г., когато красивият град Кочани беше почернен завинаги. Това е денят, в който бъдещето на този малък град беше задушено и изпепелено. Буквално! Днес, в последния ден на траура, сядам с мъка да напиша нещо от първо лице, като човек, сломен от собственото си безсилие и невъзможност да помогне болката от трагедията да намалее поне малко. 

Възможно ли е такова нещо? С какви думи, казани или написани, може да се намали тъгата на повече от 200 семейства, станали жертви на една безпрецедентна по своя мащаб трагедия в историята на РС Македония от 1945 г. до днес. Трагичните числа след тази катастрофа са ясни. Сякаш в някакъв филм на ужасите, страшен заради своята жестока реалност, пред очите ми се нареждат началото на пожара, лицата на почернените родители, близките и приятелите на жертвите и тъгата в очите на три момчета, дошли да изразят позицията си на мирния митинг в Скопие, няколко часа след пожара. В очите им видях същата проклета неспособност да помогнат. Те не бяха апатични, а сломени, както много други събрали се тогава на площада в столицата ни.

Пред себе си виждам светлините от светкавиците на мобилните телефони. И днес се чудя чий път осветяват, дали на тези невинни, които загубиха живота си, или нашия собствен път към окончателния край на мълчанието, за да нямаме почти всяка година поводи за минута мълчание поради нефункционалността на криво изградената система. Система, която сме свикнали да „надлъгваме“, като ставаме част от нея с култовото „имам човек там, той ще оправи нещата“. Имаме "хора" навсякъде, но само някои имат "чадъри", които им позволяват да манипулират с правилата и разпоредбите и да правят пари. Това са онези "разбойници", които за едни проклети пари ще направят някакъв паянтов ремонт, които ще пуснат автобус без да е минал истински технически преглед, същите, които допуснаха кабел да бъде виновен за други 14 жертви, които изгоряха живи на място, където трябваше да бъде спасен животът им. И така се редят трагедиите. Имаме човек навсякъде, а хората... Хората са съкрушени и плачат, вкъщи, на улицата, в магазина, на бензиностанцията. Сълзите маркират пътя към мястото, където всички споделят същата болка и задават едни и същи въпроси.

Ще има ли справедливост за жертвите? Ще бъдат ли наказани истинските виновници? Ще бъдат ли наказанията достатъчно строги, за да има момент на изтрезняване и път към адекватността? Ще променим ли прогнилата система, наследена от миналото, преди тя да унищожи всички нас духовно и физически? Въпросите нямат край. А въпросителните в очите на тези три момчета, за които споменах по-горе в текста, не се виждат от гнева на безсилието им. Това е печатът на тези поколения, които идват след нас. Оставихме им труп, който гние дълго време, но е създаден така, че да гние десетилетия, без да изчезне и да спре да трови... да сее смърт. Какво ще правят децата, когато утре станат мъже и жени с прошарени коси като нас? Ще чакат ли "своя" човек на гишето? Ще правят ли схеми за да платят по-малка сума в бюджета на държавата? Ще дават ли подкупи, за да спят спокойно, докато се правят на бизнесмени и шефове? Ще се евакуират ли оттук с европейски (български) паспорти? Какво ще направят, за да не се чувстват толкова безсилни? Не стават ли бедствия и по "белия" свят? Какво ще се промени като избягат?

Травмата ще остане с тях завинаги. Всички ние станахме свидетели на най-новата и най-голямата трагедия в историята на РС Македония. Журналистът и собственик на агенция БГНЕС в България Любчо Нешков ще каже, че същата е била неизбежна. Колко ужасно звучи тази истина! Неизбежност! Мракът е пронизан от светкавиците на телефоните на площада, но освен мълчанието ни, те гръмотевично свидетелстват пред съда на собственото ни съществуване и безсилието ни дори да прокълнем собственото си наивно и на моменти карикатурно жалко битие!
И тогава, когато мислиш, че си сам, отнякъде се появява хуманизмът на тези, които първи ти подават ръка. Те ще имат капацитета да смекчат трагедията, да спасят човешки животи, без да щадят себе си и без да искат благодарност за това. Това са всички онези герои, които в съдбовната нощ спасяваха хора, без да помислят за живота си - лекарите и другият медицински персонал в страната, в България, Сърбия, Гърция, Турция, Словения, Хърватия, Италия, Австрия, Белгия, Литва, Швеция, Унгария, Испания и Полша..., които работят като една добре проектирана машина с една единствена цел - да спасят колкото се може повече от нашите деца.

Светъл да е пътят на тези които загинаха, за да спасят чужди животи. Светла да е  паметта на шофьора Илчо Гоцевски, който загина след като цяла нощ превозваше пострадали от пожара. Само хубави неща да следват лекарите герои и другия болничен персонал от нашата и вече споменатите държави. Да са живи и здрави всички, които дариха кръв за пострадалите. Те са нашите герои.

Ние българите, независимо откъде сме и къде се намираме в момента, трябва да се гордеем с бързата и хирургически прецизна операция с транспортирането на част от пострадалите от българската държава на нейна територия. Българският държавен връх, българското посолство в Скопие, всички участващи в тази спасителна операция трябва да бъдат поздравени за бързата реакция. Българите, които отидоха в импровизирани кръводарителски пунктове и центрове в цяла България, трябва да бъдат поздравени.

Стотици кръводарители в няколко града на България спокойно чакат своя ред да дарят капка надежда за живот на най-близките си на Балканите. Не е ли това доказателство за близост, за любов? Понякога неразбрана, понякога странна, но все пак любов. Там, уморени и разбити от мъка, виждам как организират идването на нови и нови дарители Столе и Ацето от Кочани. Как Християн от Охрид, (същият онзи Християн, който според някои тук си заслужи побоя на Йорданов ден преди няколко години) облечен в униформата на БЧК, също координира и изгаря в задачата да осигури колкото се може повече кръв за пострадалите... Ето ги Кате, Иле и много други, които веднага оставиха контактите си, за да се свържат с тях за оказване на помощ на близките на жертвите. Тук е и българският депутат Манол Пейков, който дари 35 хиляди евро за пострадалите, събрани от дарители на фондация "Манол Пейков и приятели". Това са ярките примери. Имената им трябва да се знаят. 

Някъде там, макар и далеч от страшния дим, болката е обща, сълзите се сливат в едно, сърцата и те се свиват в едно кълбо. Подобно на сърцето на онази млада и симпатична лекарка от Кочани, работеща в българската спешна помощ, която трябваше да запази присъствие на духа, въпреки че идвайки в родния си град с първите линейки от България, видя ужаса в лицата на своите близки и познати. Някъде там беше споделена тъгата, защото така е писано - и в добро, и в лошо да сме заедно.

Тук хората изпратиха едно голямо благодаря на своите от другата страна на границата. Хората разпознаха добротата.

Бог да се смили над всички пострадали от трагедията и да даде сили на техните близки и приятели. Нека даде сили и на нас, защото вече ни писна от слабостта и ужасите, на които бяхме свидетели и които изплакахме като наши най-страшни поражения. | БГНЕС

---

Атанас Величков, главен редактор на „Трибуна“ МК