Не са много хората, които оспорват статута на Мохамед Али като най-великия боксьор в историята. Легендарните мачове и великите победи на Али на професионалния ринг надали някога ще бъдат забравени.

Али обаче е повече от добър спортист. През годините той е бил активен в обществения живот и е заемал позиции, които са му носели негативи. Най-известният такъв случай е отказът му да участва във войната във Виетнам, поради което той губи боксовия си лиценз за цели три години, и то в разцвета на силите си.

„Защо искат от мен да летя на 10 000 мили от дома ми, за да хвърлям бомби и куршуми по хората във Виетнам, докато чернокожите в Луисвил са третирани като кучета и нямат основни човешки права“, казва Али пред журналисти в родния си щат Кентъки. „Аз нямам проблем с виетконгците, никога никой от тях не ме е наричал негър (б.р. nigger – обиден термин за чернокожи)“.

След отказа си Али е арестуван на 20 юли 1967 година, осъден на 5 години затвор и глобен с 10 000 долара. Той обжалва и четири години по-късно Върховният съд в САЩ отменя присъдата му. Али не лежи в затвора в този период, но успява да се върне на ринга едва през 1970 година. „Откраднаха най-силните му години, това не трябва да се забравя“, казва треньорът му Анджело Дънди.

Друг случай от 1990 година е далеч по-неизвестен, но може да бъде определен като най-важната победа на Мохамед Али извън ринга. Още шест години по-рано Али е диагностициран с болестта на Паркинсон и постепенно започва да губи силата на гласа си, но продължава да бъде обществено активен.

През август 1990 малко след като Ирак напада Кувейт, лидерът на страната Садам Хюсеин взима хиляди чужденци за заложници. Сред тях са и 15 цивилни американци, част от които са работили в завод на Дженерал Моторс в Багдад. Садам ги използва като жив щит в сгради, които е възможно американците да бомбардират.

Мохамед Али пристига в Багдад на 23 ноември, 113-ят ден от началото на кризата, със задачата да освободи своите сънародници. Това му носи много критики от президента на САЩ Джордж Буш-старши, неговата администрация и консервативната преса в страната. Те твърдят, че това е пропаганда, която носи позитиви на Садам Хюсеин. Ню Йорк Таймс дори се заяжда със здравословния проблем на Али. „Странна кампания на Мохамед Али да освободи заложниците, той провежда среща след среща в Багдад, въпреки че не може да говори ясно“, пише изданието.

Али обаче е свикнал с критиката и тя не го притеснява, неговата единствена цел е да освободи 15-те заложници. Проблемът е, че дни наред Садам Хюсеин отказва да се срещне с него. През това време световният шампион се разхожда по улиците на Багдад, раздава автографи на деца, моли се в джамиите. Интересът към него е огромен.

Седмица по-късно ситуацията на Али се влошава. Той все още чака покана от Садам за среща, когато лекарствата му за Паркинсон свършват. „Той едва ставаше от леглото, не можеше да стои прав, не можеше да говори с глас, само да шепти“, спомня си дипломатът Върнан Норед, който е асистирал на Али при посещението му в Ирак.

Както го е правил много пъти на ринга, Али стиска зъби и продължава напред. За да притисне Садам да го приеме, Али и неговият антураж дават пресконференция. Макар и в изключително тежко състояние, Али е облечен в костюм и присъства на срещата с медиите, макар че не говори. В това време Норед успява да намери лекарства за Али в Ирландската болница в Багдад.

На следващия ден Садам Хюсеин приема Али. Срещата се провежда на 29 ноември и е отворена за медиите. Докато Садам се хвали за доброто си отношение към заложниците, Али му отвръща, че ще се върне в Америка с „честен разказ“ за ситуацията в Ирак. „Няма да допусна Мохамед Али да се върне в САЩ, без да ми каже бройката на американците, които ще го придружат“, отвръща Садам.

Мохамед Али казва 15. След като са освободени, 15-те заложници отиват в скромната хотелска стая на Али, за да му благодарят. Той е изтощен и седи на леглото, докато тихо приема признанието им. „Аз му благодарих, а той ми каза да се прибирам вкъщи и да бъда със семейството си. Какъв човек“, разказва един от заложниците, Боби Андерсън.

„Той е изключителен човек, изключителен“, възкликва Серджио Колета, друг от заложниците. Али приема комплиментите скромно. „Те не ми дължат нищо. Не ми дължат нищо“, казва той.

Той обаче отново изригва дни по-късно, когато е обвинен от журналисти, че целият му тур в Ирак е бил с цел да се рекламира. „Да, трябва ми реклама, но не и за добрите дела. Трябва ми реклама за книгата, трябва ми реклама за мачовете, трябва ми реклама за филма – но не и че помагам на хората. Тогава няма да бъде искрено“, възкликва Али. /БГНЕС

----------------------------------------------------------------------

Морийн Калахан, Ню Йорк Поуст. Текстът е съкратен.