Иван Николов: Каузата на българите в Западните покрайнини - европейска кауза на България
Културно-информационният център (КИЦ) в Босилеград бе създаден в условията на кръвопролитна гражданска война и в процеса на разпадането на Югославия. КИЦ-а беше открит на 2 октомври 1998 г., а въздушните удари на НАТО срещу остатъчна Югославия започнаха на 24 март 1999 г. След 25 години ситуацията не е по-добра – отново се заиграват същите битки, отново сме подложени на същите стресове и напрежения. И тогава и сега, надеждите и очакванията ни бяха големи, но силите ограничени, а съдбата ни, както и винаги през историята, предопределена от външни обстоятелства.
Все пак, и по време на юго-войните, и сега, ние запазихме активна обществена позиция, съобразявайки се с дадените обстоятелства и фокусирайки се върху възможните цели – възстановяване и развитие на българската култура и писменост сред българите в Западните покрайнини, опазване на българското самосъзнание, създаване на духовен климат за утвърждаване на демокрацията, изразяване на историческите стремежи на българите в Западните покрайнини за свобода и принадлежност към българската нация и култура и създаване на нови българо-сръбски отношения в полза на всестранното развитие на българското малцинство.
Официалната сръбска власт проектираше собствените си определения и стремежи върху нас. Разбира се, за нея беше съвсем естествено с всички средства да се стреми да обедини сръбските общности извън Сърбия. Даже да създаде и нови. Но за нас това беше немислимо. Те водеха войни за Велика Сърбия и се опитваха да мобилизират сърбите, преекспонирайки „опасността“ от всички съседи, включително и от нас, и от България.
Белградският официоз „Политика“ тогава ни посрещна с думите: „Създаването на КИЦ-а е най-голямата българска провокация през последните 40 години. Със своите културни дейности КИЦ-а налага институционална рамка за легални политически действия от позициите на великобългарската политика и териториалните претенции спрямо Югославия“.
Онези, които тогава водеха войни за територии в Босна, Хърватия и Косово не можеха да разсъждават другояче освен в териториални категории.
Само че България, едва излязла от съветското пространство, беше нагазила в европейските води и залагаше не само на собствената си европейска интеграция, но и на европейската интеграция на Сърбия и на Западните Балкани. Тогава всички разчитахме на европейската практика за решаване на етническите спорове между държавите - спазване на правата на човека и правата на малцинствата, изграждане на комуникациите, равномерно икономическо развитие, падане на границите и свободно движение на хора, идеи, услуги и капитали и пр. Надявахме се да станем нещо като Южен Тирол на Балканите, ако вече не можем да станем Южна Добруджа. Времето показа, че тези очаквания са били, меко казано преждевременни, а може би и прекалено идеалистични и даже утопични за реалните политически процеси, за преобладаващия културен образец на Балканите, пък и за геополитическата рамка в света. Европейската идея в Сърбия беше убита с убийството на Зоран Джинджич, преговорите за членството на Сърбия в ЕС почти бяха замразени, Сърбия разигра руската и китайската карта на Балканите и всички ония хубави идеи за свят с отворени граници, добросъседство, благоденствие и мир сякаш се стопиха.
Западните Балкани още повече се отдалечиха от европейската идея. Това ни отдалечи от европейската перспектива и ние отново изпаднахме в позиция на жертва каквато винаги сме били. Жертва на лошите българо-сръбски отношения, на великосръбската идея, на югославянството, на комунизма, на евроскептицизма и на собствените си слабости.
Много хора така и не разбраха защо се разпадна Югославия, въпреки че това разпадане беше предвидимо и неизбежно – всички империи в условия на свобода и демокрация се разпадат, както и насила разделените държави и народи се стремят да се обединят.
България стана член на НАТО и ЕС, но несвършената работа в Македония и Западните покрайнини ни застигна в настоящето и сериозно застрашава не само нас, но и бъдещето на Западните Балкани. Конфликтните точки, включително и нашата, не бяха поставени за обсъждане. Демографската статистика ясно показва, че вече сме под санитарния минимум – от 120 000 сме паднали на по-малко от 13 000 българи. При наличието на такава антибългарска политика, да се говори за европейски принципи и ценности е доста цинично. Все пак, от двете страни на Ньойската граница не живеят немци, французи и поляци, които са могли да решат споровете си в миналото и да тръгнат напред. Времето ще покаже, дали ние, които заложихме на европейската карта, сме губещите. Защото югославските народи и малцинства, които заложиха на насилието, спечелиха.
В такава атмосфера, непрекъснато подложени на кръстосан огън – не само КИЦ-а в Босилеград, а българското малцинство изобщо, имахме ограничен простор за действие. За КИЦ-а е успех и това, че успя да оцелее и да израсне в една от най-активните български организации в чужбина. През тези динамични събития по време на войната и след нея, под многостранният натиск на останките от югославските служби за сигурност, преминахме през изпитанията на времето и оставихме трайна следа в съзнанието на хората, в историята на Западните покрайнини, надявам се и в историята на България. Успяхме да се утвърдим като значима културно-просветна, информационна, хуманитарна и правозащитна институция. Развихме мащабна информационна дейност, благодарение на която българското малцинство, след десетилетия отсъствие, отново влезе в полезрението на София, Белград и Брюксел. Но всичко това се оказа недостатъчно.
На фона на културните промени, не се случиха икономическите, двустранните, комуникационните промени, за да могат българите да си останат по родните си места. Вместо това, те се видяха принудени да си потърсят по-добри места за живот. А това е фатално за бъдещето на Западните покрайнини.
През тези 25 години не си спомням ден без напрежение и стресове. Имаше много критични моменти, каквито бяха забраняването на „Бюлетина“, забраняването на честването на гибелта на Левски през 2011 г. и „инвазията“ на три автобуса жандармерия с полицейски генерал от Белград по този повод, арестуването на тримата български лекари в КИЦ-а, конфискуването на паметните плочи с имената на жертвите от Босилеградския погром, редовните провокации на ГКПП „Рибарци” при организирането на културни събития, досъдебни и съдебни производства за щяло и не щяло, постоянни клевети, интриги и опити за компрометиране на КИЦ-а и неговите активисти в България и Сърбия. Подмолната война срещу КИЦ-а така и не престана и до днес. В личен план най-трудно изживях предателствата на хора, които смятах за близки и смъртта на колегата Радко Стоянчов.
На 25 годишния си юбилей в биографията на КИЦ „Босилеград“ остават записани множество български културни събития по повод български национални празници, културни постижения, награди, признания, но и поражения.
Списанието „Бюлетин“, паметникът на Левски в Босилеград, протести срещу отнемането на български коли, църквата „Св. Спас“ в Долна Любата, „Св. Иван Рилски“ в Паралово, спечелени и реализирани международни проекти, Меморандумът на КИЦ-а, Платформата за защита на правата на българското малцинство около която се обединиха почти всички партии, сдружения и Националният съвет на българското малцинство, иницииране на два дебата в Европейския парламент за положението на българското малцинство, успешни кандидат-студентски кампании, в които дадохме начален старт на над хиляда студенти към висшето образование по 103 ПМС, над хиляда деца от Босилеград почиваха на Черноморието за сметка на Народното събрание, на над три хиляди бе оказано съдействие за придобиване на българско гражданство, благодарение на което те се реализираха в България и Европа, почти целият автомобилен парк в Босилеград днес е с български табелки, на над 200 души бе оказана безплатна, високо специализирана, а в някои случаи и животоспасяваща медицинска помощ на Военно-медицинска академия в София. С други думи, в продължение на 25 години, КИЦ-а ежедневно, на пълно работно време, беше на разположение на българите в Босилеград.
Разбира се, всичко това нямаше да бъде възможно, ако не беше подкрепата на България. Сменяваха се правителства, посланици, консули, но Народното събрание, Външно министерство, Министерството на култура, Агенцията за българите в чужбина, Националните телевизии, Граждански комитет „Западни покрайнини”, Македонският научен институт, информационните агенции, информационните портали, пресата, културни дейци и пр., бяха зад нас. Друг е въпросът, че от гледна точка на тежкото положение на българското малцинство, всичко това не беше достатъчно, а можеше да се направи много повече.
В бурните и динамични събития в света и на Балканите предстоят тежки изпитания и опасности. Надежда за българите в Западните покрайнини има дотолкова, доколкото каузата на Западните покрайнини стане национална и европейска кауза на България и нейните европейски партньори. И доколкото положението и правата на българското малцинство се сложат в контекст на неговото развитие, в контекст на сръбско-българските отношения и в контекст на сръбската евроинтеграция. Европа има сериозен опит в решаването на етнически проблеми на границите на държавите. Ако го използваме, ако се поучим от начина по който съседните държави Унгария и Хърватска се грижат за своите малцинства в Сърбия и ако това стане част от политиката на България към нас и към Сърбия, тогава не всичко е загубено. /БГНЕС
-------------
Иван Николов е поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“ и на „Златна лаврова клонка” на Министерството на външните работи. Анализът на Иван Николов е предоставен специално на БГНЕС.