Иван Николов: Косово – Гордиевият възел на сръбската политика

Мина още един 5 октомври и в Сърбия нищо не се случи. На този ден 2000 година падна Милошевич и това трябваше да бъде водораздел между минало и бъдеще. Между националистическото минало, което водено от идеята за Велика Сърбия сееше прогонства, разорения, насилие и смърт и задаващата се проевропейска перспектива, която обещаваше мир и просперитет не само в Сърбия, но и на Балканите.

След повече от две десетилетия нищо не се промени. Поне нищо не се промени към по-добро. Последното терористично нападение в Косово показа, че все още водят ония, които искат да очертават граници с кръв и оръжие.

Военната пропаганда продължава и сега. От припяването на „Когато армията се върне на Косово”, до националистическите графити, които величаят военнопрестъпници и преследването на антивоенните активисти, които протестират срещу призивите за война. Последен пример за това е случаят с гражданската активистка Аида Чорович, която бе глобена със 100 000 сръбски динара защото хвърляла яйца срещу графита на Радко Младич в центъра на Белград!? А същият този Младич бе осъден от Трибунала в Хага за военни престъпления и геноцид в Босна и Херцеговина.

Очевидно, проблемът е много по-дълбок и той не може да се реши дори само с проста смяна на властта. Трябва да се промени цялостната културна парадигма на сръбското общество, което непрекъснато възпроизвежда нови последователи на идеята за Велика Сърбия, нови бойци за „окончателно решаване на сръбския национален въпрос”, и разбира се нови военнопрестъпници.

Културно-образователният модел от детските градинки до университета все още почива върху митологията от епоса на Косовския цикъл, който обикновено няма нищо общо с историческата истина, но затова пък е станал част от светоусещането и мисленето на средностатистическия сръбски гражданин. „Косово е свята сръбска земя”, „Косово е сърцето на Сърбия” и пр. сърцераздирателни лозунги, под които и днес падат глави, вместо същите тия глави да бъдат използвани за преосмисляне на миналото, обясняване на настоящето и визия за бъдещето. Впрочем, в Сърбия винаги е имало проницателни и честни хора, които са осъждали сръбските престъпления и са предвиждали до какво ще доведе насилието над косовските албанци. Те никога не са били чути. Даже днес и не се знае за тях. Те не са част от учебните програми за разлика от слепия гуслар Филип Вишнич, Тешан Подругович, Дядо Милия и др.

От днешната дистанция на време не е чак толкова важно какво са пели слепите гуслари по селските кръчми за бакшиш, а какво са писали опозиционно настроените интелектуалци по този въпрос като Светозар Маркович, Димитрийе Туцович, Коста Новакович и др. Защото нерешените проблеми от миналото се повтарят и днес.

Съвременният сръбски учен Владета Йеротич в едно предаване от 1999 г. казва: „Последните трагични събития със сръбския народ са още едно и може би последно предупреждение, шанс и предизвикателство, да отговорим открито на столетните въпроси за характера на сръбския народ, като лекарски консилиум над болен, защото от диагнозата зависи и лечението. Не бива да се плашим от истината! Дългогодишната лъжа дълбоко развали тоя народ, оставяйки го на нивото на дете, което вече не е това. Истината винаги изчиства и помага за узряването и на индивидите и народите. Трябва да сме готови да чуем истината за себе си”.

След клането на албанското население в Косово и в Северна Албания, известния сръбски писател и социалдемократ Димитрийе Туцович пише: „Ние направихме опит за умишлено убийство на една цяла нация. Хванаха ни и ни попречиха в това престъпно деяние. Сега трябва да си понесем наказанието. То е страшно: недоверие и омраза на цял един народ”.

Друг един съвременен сръбски интелектуалец, Милош Богданович, пише: „Преди да твърдим, че сме загубили Косово, хайде да се преизпитаме дали то изобщо е било наше от тогава, когато нашите предци са го напуснали 1690 година? И още: „В опустошените райони на Косово и източна Сърбия се заселват албанци. Нашите предци не са били толкова национално горди, за да останат на Косово и да го бранят с животите си. Те не са смятали, че преселението на сърбите под Чарноевичите е предателство и слабост. То преди всичко е било разумен израз на истинска любов към нацията, единствена алтернатива след предателството към турците и отмъщението което е следвало. Ако сърбите тогава са се отказали от Косово и са го предоставили на други, какъв е смисълът ние сега да се борим за него? Няма никакви разумни мотиви за това освен национална гордост!”

Когато Косово е освободено от турците, то вече дефинитивно не е било сръбско. Сръбският социалист Коста Новакович, минавайки като войник през Косово по време на Балканските войни пише: „Косово е просто една албанска област и в нея има само около 10-15% сърби.

Според сръбски дипломатически източници от октомври 1912 до август 1914 година от Косово в Турция са изселени 281 747 души без да се броят децата до 6 години. По същото време върху имотите на изселените албански семейства са населени 65 000 сръбски и черногорски колонисти които на свой ред биват изгонени по време на Втората световна война.

След Втората световна война следва репресивната политика спрямо албанците по времето на Александър Ранкович. Сърбите на Косово започват доброволно да продават къщите и недвижимите си имоти на високи цени на албанците и да се изселват в по-развитите райони на тогавашна Югославия. Албанците вече имат стратегия, но в сръбското общество това дълго е тема табу. Дълго спотайван, косовският проблем избухва през осемдесетте години на миналия век. Белград няма политическо решение на проблема. Политиката на Милошевич окончателно взривява не само сръбско-албанските отношения.

Хората, които го избраха и подкрепиха за политиката му към Косово 1989 година, след едно десетилетие скочиха срещу него, но не затова че поведе войната на Косово, а затова че я загуби. В съзнанието на масовия сърбин все още обитават косовските митове за сръбско Косово, за което трябва да се отмъсти или да се „освободи” от албанците, каквото и да означава това „освобождение”. Никой не се замисля какво ще правят с албанците, които само до преди две десетилетия бяха сръбски граждани и данъкоплатци и пак не се разбираха помежду си.

Днес Косово е независима държава, а Сърбия не иска да я признае. Вероятно с надеждата, че „когато армията се върне на Косово” проблемът ще бъде решен и Косово пак ще стане сръбско.

Това обаче е немислимо. Нали ако Косово е съставна част от Сърбия поне една трета от депутатите в сръбския парламент трябва да са албанци. Как си представяте албанец като външен министър или вицепремиер на Сърбия?

САЩ, голяма част от Европа и още стотина други държави по света вече признаха Косово, пък и ония, които по една или друга причина това не са го направили, вече свикват с косовската независимост. Светът очаква и Сърбия да се примири, да признае Косово, да си уреди отношенията с него и този проблем да бъде свален от дневния ред на Балканите. Как обаче Сърбия да признае несъстоятелността на собствените си митове за Косово, как да признае поражението си и как да обясни на собствените си граждани, че Косово отдавна не е сръбско? Косово все още е най-тежкият изпит за всеки сръбски политик. Няма такъв, който публично да посмее да каже: „Хора, ние загубихме Косово. То вече е независима държава. Трябва да го признаем и да си уредим отношенията като две цивилизовани, съседни държави”. Той не само няма да бъде припознат като сръбски политик, именно поради културния модел на масовия сърбин, който все още мечтае за нов „бой на Косово”.

Войводинският политик Ненад Чанак казва, че: „В Сърбия никой никога няма да признае, че е признал Косово. Значи, иска да признае, но няма да признае, че го е признал”. Защото същия миг ще бъде пометен от политическата сцена. Това е омагьосаният кръг, в който сръбското общество продължава да се върти и не може да намери изход. Такова общество не може да излъчи политик, който просто с един замах да разсече Гордиевия възел на сръбската политика – Косово. /БГНЕС

--------------

Иван Николов е поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Анализът на Иван Николов е написан специално на Агенция БГНЕС.