Иван Николов: Македонистичната реалност и ерозията на личния морал

Чета анализа на проф. Димитър Димитров от Скопие за македонската редакция на „Дойче веле“ от 28 юни 2023 г. озаглавен “Германската резолуциja и ДУИзацията на државата“ и недоумявам.

Това текст на професора ли е, който за мен е човек с респектиращо достойнство и интелектуалец с рядко срещащи се качества – висок морал, завидна духовност и философска глъбина? В случая, противно на досегашната си последователна и необорима позиция на критичност към македонистичната югокомунистическа действителност покрай Вардара, доброволно влиза в ролята на редови пропагандист и защитник на тази действителност.

Изградената върху фалшива национална митология обществена среда е носител на множество вродени болести. Те всички са първооснова на някакъв специфичен „морал“, и чувство за „достойнство“ , непознати никъде по света. Този специфичен „морал“ подменя истинските стойности на човешкото битие и превръща людете в програмирани механизми.

Позицията на проф. Димитър Димитров, спрямо изискванията на България, в двустранните ни отношения, е заредена с много македонистична енергия, срещу която през целия си съзнателен живот е воювал последователно и с неопровержими доказателства. И в това си усилие той не беше сам. Със същата непримиримост към натрапените югокомунистически модели на поведение и живот воюваха и други интелектуалци с будна съвест. Един от тях беше Любчо Георгиевски, председател на политическата партия ВМРО-ДПМНЕ и премиер на страната 1998-2002 г.

Ако разтворим тогавашната преса в Скопие, когато ВМРО-ДПМНЕ се възприемаше от наследниците на югокомунизма като пробългарска партия, ще попаднем на образци на българоненавист, адресирани към позицията и на двамата, българоненавист, която и днес е в употреба на високи обороти там. Подобно поведение е присъщо на хора, несигурни в себе си и на общества, чиито корени смучат сокове от пластовете на зловещо замислен етноидеологически инженеринг. Например в броя на в. “Нова Македония“ от 27 октомври 1998 г. четем:“…Во Македониjа тезата за непостоеньето на македонски jазик повеке години упорно jа пласират поранешни и сегашни истакнати членови или раководители на ВМРО-ДПМНЕ мегу кои наjгласни се Димитар Димитров, Миле Неделковски, Младен Србиновски... и др.“

В публикация на сп.“Старт“ от 10 ноември 2000 г. ще прочетете:“Льупчо е глава на бугарштината во Македониjа“…Малко по-надолу на прицел е отново проф. Димитър Димитров, за когото се твърди:“ …тоj негира посебността на македонскиот национален идентитет изедначуваjки ги Македонците со Бугари…“ Примерите са безброй.

В анализа си за „Дойче Веле“ професорът оценява българската позиция в македоно-българските отношения от странна за него гледна точка. Той не си спестява и квалификации за България, за българската демокрация, за миналото на страната, които въпреки че са обвити в станиола на по-изтънчена интелигентност, уронват високия престиж на личността му. Това от своя страна ни кара да се връщаме назад и да съпоставяме негови позиции, възгледи и разсъждения, които нямат нищо общо с баналните до втръсване пропагандни клишета за изконността на македонистичния етноидеологически постулат.

Не правят изключение от този ред на мисли и разсъжденията на Любчо Георгиевснки. Той съвсем наивно, по хлапашки, в собствения си фейсбукпрофил и противно на често защитаваните от него възгледи, възкликва по повод Декларацията на Германския бундестаг: “И така Македонскиот народ сега е за гинисовата книга на рекордите по ваков тип на специфични признаниjа на идентитетот…За жал на илинденците не им текна тоа да го побарат од османлискиот султан иако тоj ги даваше милетите и без востание и пари…“

Нашите средства за анализ не биха ни помогнали да навлезем в дълбочината на подобни морални салтоморталета. За тях е нужен един нов Фройд, запознат с целия арсенал от средства за отчуждаване на човешката личност от собствената й същност.

За да разберем космическата отдалеченост и на двамата от моралните им позиции и възгледи отпреди трийсетина години, нека да разгърнем техни книги и публикации, които за наша радост, няма как да бъдат затрити, заличени. И те ще пребъдат защото излъчват истината.

Приканвам Любчо Георгиевски да си припомни какви принципи защитаваше в брошурата си „Коj со кого ке се помирува“, превърнала се в застрашително замахната тояга над главите на югокомунистическата номенклатура в Р Македония в началото на деветдесеттте години. Срещу създателите, крепителите и апологетите на обвития в каква ли не митология идентитет той изригва със следната тирада, която заслужава да бъде повтаряна многократно:““…Толку ли им е тешко да сфатат дека тоталитарниот sид со коj е оградена Македониjа, може да го држат уште десет години, мегутоа ке доjде ден кога сето тоа ке се сруши и ШТО КЕ СТАНЕ СО НИВНИТЕ ДЕБЕЛИ КНИГИ ИЗПИШАНИ ВРЗ БАЗА НА ОЧИГЛЕДНИ ЛАГИ ИЛИ ДРЖАВНИ ФАЛШИФИКАТИ…!?“

Кой е истинският Любчо, този от деветдесетте години или този от лятото на 2023 г. прегазен от валяка на една действителност, облечена с одеждите от магазина за дрехи втора употреба на постюгославската демокрация!?

Трагедията с духовните метаморфози на проф. Димитър Димитров е още по-стряскаща. Той, последователният борец за неподправеното минало на своя народ, днес доброволно е приел ролята на певец в църквата, пригласящ на пеенето на свещеника. Мъчително е да приемеш, че това е някакъв нов образ на един духовен колос, излъчвал винаги респект и достойнство пред озъбеното лице на всеобхватната и всеконтролираща власт.

***

Книгата на проф. Димитър Димитров „Името и умот“, издадена в Скопие през 1999 г. завършва със студията, озаглавена“ Епистемолошки импликации на една историографска полемика“. Поводът е статия на Блаже Ристовски от 1996 г. по случай 20-години от смъртта на литературния критик Димитър Митрев. Студията на проф. Димитров е уникална литературно-философско-политическа творба, в която на всеобхватна дисекция за подложени много от темелните ценности, изграждащи съвременния македонистичен манталитет.

Няма да правя анализ на анализа. Тази студия заслужава да бъде прочетена от всеки, нагърбил се да направлява съдбините на младата държава. В нея са заложени разтърсващи откровения за принудителните метаморфози в съзнанието на хората в това географско „парче“ на Балканите. Предлагам най-драматичната част от това откровение , звучащо почти по шекспировски в своята трагичност:

“Да, наjголемо зло за Македонците беше – што беа Бугари, а што Европа преку Грциjа и Србиjа, не им дозволи да продолжат да бидат. Да пркосат? Да се предадат? Од Груев до Мисирков, од Христо Узунов до Стоян Мишев, од Шарло и Ченто до Колишевски и Глигоров крвави драма, се черечи еден народ. Како да побегнеш од злото ,кое го претставува твоето сопствено битие, ти самиот? Ние, македонската нациjа, сума и актуелен чин од таа драма, немаме причина да се срамиме од себе, од дванаесетвековната етнобиография под „номиналната ознака“ Бугари. Срамот й припага на Европа, во прв ред на Русиjа, Англиjа, Франциja, Австро-Унгариjа; на Грциjа и на Србиjа, за тоа што еден народ, коj се одржал половина милениум под турско политичко ропство и уште толку и повеке под грчка духовна доминация, го разкасапиjа поради сопствени егоистични стратегии, на дел од него инектираjки му го грчкиот и српскиот шовинизам, „воспитуваjки“ го да си го мрази името и родот…“

Това е истината и за проф.Димитър Димитров, и за Македония, и за македонците.

Останалото е известно…/БГНЕС

------------------------

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е директор на списание „България-Македония” и на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за Агенция БГНЕС.