„Днес много малка част от младото население там говори свободно български език. Българите са се разселили по различни места и в различни региони – в България, Македония, Австралия и САЩ. На тяхно място са дошли (настанени) гърци от Мала Азия или Северния Анадол, понтийци и така освен няколко семейства, останали с българските си корени, всички загубват българския характер, под силната пропаганда на елинизма“, заяви той.
„Днес в селата почти всички знаят българския език, пазят българските традиции, но също са под тежкия натиск на гръцката пропаганда. Срещал съм се с хора от региона, които се страхуват да говорят на своя език. Ако го правят, то е тайно и предупреждават останалите да не говорят публично. За съжаление това нещо продължава и до наши дни в Северна Гърция. След Балканските войни и след 1945 г., това е един забравен край на българщината. Става дума не само за Костурско, но Леринско и Воденско. Не трябва да се забравя нито клането, нито да се изоставят всички тези македонски българи, които живеят там“, добави Христо Копанов.
Част от тези прокудени българи бягат в Истанбул, а най-многобройни и първенците са родом от Загоричани. Те поддържат старата българска дървена черква „Св. Стефан“, особено след провъзгласяването на Турската Република. През 1932 г. българите събират средства и даряват плащеницата на „Св. Стефан“ (позната като Желязната църква – бел.ред.), а по същото време Димитър Спиров става дарител и спонсорира целия строеж на друг български храм „Св. Димитър“. Там е поставен и един много интересен надпис, на който е написана кратката история на 63-ата убити българи в Загоричани. Общността се грижи също за българското училище срещу Желязната църква и други имоти.
„Всяка година на Благовещение правим панихида за жертвите на гръцките андарти. Една част от техните потомци, далечни или близки, все още са в Истанбул, като те много добре знаят и помнят историята на техните родственици и държат това ежегодно събитие да бъде запазено в памет на убитите загоричанци“, сподели Копанов, като подчерта, че преди повече от 100 години преселниците от старите български земи са дошли по османско време в Истанбул с българско самосъзнание, а не с гръцко, македонско или някакво друго.