Жинет Ашкенази е една от 50-те хиляди граждани на България от еврейски произход, които са спасени по времето на Втората световна война (1939-1945 г.) благодарение на толерантността на българския народ. Тя е родена на улица „Цар Самуил“ в центъра на София преди много години, както се шегува. Баща й е от Плевен, а майка й от Шумен. Двамата се запознават в Шумен, където баща й е бил по работа.
Най-силните й спомени от трагичните години на Втората световна война са свързани с мъката на нейната майка и близки. „Имаше най-различни закони, които ни забраняваха много работи – не биваше да излизаме навънка след толкова часа. Имаше улици, по които не можехме да се движим. Майка ми беше много тъжна и плачеше“, разказа в интервю за БГНЕС Жинет. Тя самата по това време е дете и си играе с другите деца. „И някак си оживяхме. Но имахме малко помощ от…“.
Помощта от семейство Главчеви
Жинет никога не се е сблъсквала с антисемитски настроения сред българите. Изключение може би прави един инцидент в самото начало, когато се въвеждат строгите закони. Тогава докато си играе в двора, едно от децата й казва, че повече няма да дружи с нея, защото „ти си убила Иисус Христос“.
„Много се уплаших и се качих у нас и казах на баща ми: „Кой е Иисус Христос и защо си го убил?“ И това беше първата ми среща с нещо неприятно, нещо малко страшно. Защото имаше убийство там. Мислих, че баща ми е убил някого и това беше ужасно“, сподели Жинет.
Иначе не е имало разлика в отношението към нея и семейството й, защото са били евреи. „Хората около мен бяха много приятни, както и децата, с които си играехме… После ни изселиха, но никога не видях някаква лична неприятност“, спомня си тя.
Един прелюбопитен епизод е помощта, която оказва на семейството й съпругата на човека, при който е работил баща й. „Дойде съпругата на шефа на баща ми и ни даде пари, заявявайки, че ни дължат неговата заплата. Това не беше вярно. Те не му дължаха нищо, но ни помогнаха, защото нямахме доходи. Те ни помогнаха по този начин. Жената се казваше госпожа Главчева“, заяви Жинет.
Тя и майка й заминават за Шумен, където са изселени.
„В началото трябваше да живеем в еврейската махала, но всички евреи бяха принудени да приемат софиянци, които бяха евакуирани. Намериха ни стая при една госпожа, която имаше малко момиченце. Бяхме само аз и майка ми, баща ми го нямаше, беше изпратен в трудов лагер. По-късно научихме, че е бил на гръцката граница“, продължи разказа си Жинет. Все пак тя успява да го види, защото той, както и останалите, са пуснати за зимата по домовете си, където остават поне три месеца.
Царят, Екзархът и Би Би Си
Жинет е на 6 годинки, когато започва касапницата на Втората световна война, а в нейния край е на 10. През тези тежки години тя непрекъснато чува да се говори за Полша, за концлагерите, за газовите камери и за убийствата на евреи: „Но никой не знаеше нищо със сигурност, само се говореше“.
На въпроса какво е чувала тогава, кой ги е спасил от газовите камери, Жинет отговори: „Това, което знам със сигурност, че цар Борис III не е бил съгласен българските евреи да бъдат изпратени в лагери в Полша, както и Българската православна църква. Екзарх Стефан също беше против и не позволи българските евреи да бъдат изпратени в нацистките лагери!“.
Тя е научила това от своите родители, а те от своя страна са го чули по радиото. По онова време на евреите е забранено да имат радио, но някой от нейните съседи е скрил един радиопредавател. „Събирахме са много хора, буквално един върху друг. Радиото се слагаше под масата, и на масата се слагаше одеяло, и мъжете отиваха отдолу да слушат Би Би Си. Спомням си… петата симфония на Бетховен. „Та-та-та-та-там. This is BBC“. Баща ми говореше английски. Мисля, че оттам разбираха какво става у нас“, сподели Жинет.
След 9 септември
След 9 септември 1944 г. семейството й се завръща в София, а бащата на Жинет благодарение на познанията си по английски намира работа в Американската военна мисия у нас. Там той отговаря за българския персонал и плаща заплатите на хората, които са се грижили за поддържката – готвачи, камериерки, градинари и т.н.
Нещата обаче се усложняват през 1946-1947 г., бившите съюзници от антихитлеристката коалиция вече се врагове в Студената война. Това се отразява и на съдбата на бащата на Жинет, който неочаквано е арестуван от Народната милиция в ранни зори: „Те го взеха със себе си, казаха ни: „Той ще дойде с нас. Айде, иди се облечи“, ние бяхме по пижами. И той отиде с тях, и за три месеца изчезна. Нищо не знаехме. След три месеца получихме една картичка. И той ни каза къде е, и ни каза също, че ще бъде свидетел по делото срещу Доктор Лонг“ най-старата и авторитетна протестантска мисия в София, която се е занимавала с образователна и религиозна дейност.
По това време баща й се намира в килия, разположена в сграда на централния столичен булевард „Дондуков“. Там остава няколко дълги месеца, разпитват го дали е шпионирал за американците. След процеса той не се завръща при семейството си, а е изпратен за „превъзпитание“ в Добруджа. Там условията обаче са много по-тежки от тези в трудовия лагер по време на войната.
„Много по-тежки, много. Години по-късно той ни каза, че няма сравнение между комунистическия и трудовия лагер. Това, което е преживял в комунистическия е много по-жестоко, било е много по-зле. Имало е убийства и издевателства…“
В Обетованата земя
„Изведнъж баща ми излезе, дойде си вкъщи. Не го познах. Скелет. И майка ми го събличаше и хвърляше нещата, защото беше въшлив“, спомня си тя.
Подават документи за Израел и след два отказа им разрешават да заминат. Баща й организира заминаването за две седмици. С парахода „България“ те отплават към Хайфа. За две седмици трябва да си вземе сбогом…
С България в сърцето
„Обич. Това е моята родина!“ Това са чувствата, които Жинет изпитва към България. „Не исках да заминавам, но нямаше изход. Баща ми нямаше никакво бъдеще. Аз като момиче с такава история нямаше да ме приемат в университет. Нямах и аз бъдеще. И заминахме!“
В Израел всичко е ново за нея. „България никога не ме напусна“, заяви Жинет, който след като се омъжва във Великобритания и взима британски паспорт идва в родината си още по комунистическо време. Първото, което прави е да се срещне със своите бивши съседи от ул. „Раковски“ срещу операта, където и до днес е църквата на Доктор Лонг. Тези съседи им помагат в трудните времена на следвоенна София да имат отопление. „Докато баща ми го „превъзпитаваха“ в лагера, нашите съседи Иванови от първия етаж, с които се сприятелихме, ни помогнаха с въглища за отопление. Тогава имаше система, според която на всяко семейство се отпускаха точно определено количество кюмюр за печка, за да се отоплява. Г-н Иванов дойде и каза на майка ми: Няма място в нашето мазе. Може ли да го сложим във вашето мазе? Той ни помогна да се отопляваме и го направи по такъв елегантен начин…“
Жинет Ашкенази пожелава на българите да са много горди със своята родина.
„Тя е много специална. Много е трудно с няколко думи да се опише, но сега живея във Франция. Живях много години в Англия. В България има нещо автентично, което не се е загубило. Запазете тази автентичност“, каза тя. /БГНЕС
