"Нови хоризонти"!?, или как се промени дневният ред в българската журналистика за 180 години
Със сигурност, ако българският възрожденски книжовник, просветител и преводач Константин Фотинов беше жив днес и следеше днешните журналистически теми и публикации, щеше сериозно да се запита струвало ли си е да посвети живота си да бъде родоначалник на българския периодичен печат преди повече от 180 години. И вероятно се е чудил до какви ли "нови хоризонти" ще достигнат медиите в следващите векове.
Историята и животът на Константин Фотинов са изключително интересни, а и той самият е забележителна фигура в българската история, предаде репортер на БГНЕС.
Роден в град Самоков около 1800 г. (според някои изследвания – през 1790 г., но точната дата не се знае), Фотинов първоначално учи в местното килийно училище, а след това продължава образованието си в Пловдив при Константин Иконом и в Кидония, Мала Азия, при големия гръцки хуманист Теофилос Каирис. През 1828 г. става учител и се занимава усилено и с книжовна дейност, като дори отваря свое училище в тогавашния град Смирна, сегашен Измир. Това е първото по рода си за онова време частно смесено елино-българско училище, в което въвежда Бел-Ланкастърския метод, като в училището се преподавало на български, гръцки и френски език.
Детските си години на Фотинов преминават близо до великолепната Чамкория (днешния Боровец), до прочутите цареви кладенци, където - според легендите - в сражение с турците е паднал убит последният български цар Иван Шишман. Баща му Георги е бил известен пловдивчанин, който е изработвал дрехи от вълна и ги е продавал като пътуващ търговец. Заради отсъствието си от дома, Георги не е имал почти никакво влияние върху подрастващия Константин - всички грижи за възпитанието и отглеждането на детето са лежали върху баба му по бащинска линия – баба Фота. Цялото семейство на Георги Фотинов и неговите четири сестри и един брат, израстват изцяло под опеката на баба Фота. Как е била фамилията на Константин първоначално, никой не знае, но той сам толкова обиква баба си Фота, че се кръщава на нея – Фотинов.
Баба Фота е била забележителна личност – природно надарена с интелигентност, предприемчивост и ученолюбие, тя е изпратена от своя баща да учи в Киевската лавра. Завръща се високообразована и с монашеското име Теоктиста. С парите от Русия основава в Самоков женски метох – „средище на просвета и нравствена дисциплина”. Там събира разпръснатите монахини от различни манастири (Зографски, Хилендарски, Иверски, Рилски и др.) Родена в Пловдив, с родители от Карлово и Калофер, тя избира да живее в Самоков – „център на епархия и средище с най-добре съхранена църковна дейност”. Тази смела жена не се страхува „нито от пашата, нито от гръцкия владика, с когото водела нестихваща вражда”. Лично познавала Паисий Хилендарски и го „придружавала из Самоковско, Банско, Беровско и Струмишко, та чак до Велес, където из градове, села и манастири проповядвали българската вяра”. През целия ХІХ-ти век монахини в нейния метох стават нейните дъщери, внучките и дори правнучките. Девическият манастир съществува и днес. Тук се съхраняват мощите на Свети Сава Сръбски. Запазена е и килията, под която се е укривал Васил Левски.
Споменът за баба Фота, както и за силните, трудолюбиви самоковки („те работят и плащат данъко и на мъжете си, който е тежък“) формира отношението му към българката, будеща у него само уважение и любов. Първи си знания видният книжовник получава в метоха на баба си Фота в Самоков, който е изпълнявал тогава и ролята на някогашните килийни училища. Привлечен от „елинската” култура, той продължава обучението си в гръцка гимназия в Пловдив, а после заминава за самата древна Елада и добива „висше” образование при известния хуманист и реформатор Каирис. Във всяко дело иска да бъде „Богу угоден и человеку полезен“ за „общата полза и доброто“.
През 1825 г. Фотинов се завръща в Самоков, за да продаде някои свои имоти. Интересни са писмата му, с които той захваща търговия, но разочарован, напуска родния си град още същата година, и се установява в Смирна – известно културно средище с голяма българска колония и метох на Хилендарския манастир. Не му провървява в търговията, но успява да отвори свое частно училище през 1828 година. Като свидетел на пъстрия културен живот и на националните домогвания на различни народности в Смирна, Фотинов разбира колко е изостанал българският народ в просветителското дело.
Турци, гърци, дори арменци и евреи отдавна имат свои вестници и списания. Веднъж осъзнал този факт и най-вече дълбоко мотивиран, Фотинов решава да събуди просветителската дейност на България, и решава да издаде списание, с което да образова, информира, да има социална функция, и да забавлява читателите (впоследствие тези три приоритета са основа за създаването на медиите у нас). Твърдо решил какво ще бъде съдържанието на печатаните страници, Фотинов съзира и най-добрата възможност да действа - гъркът Дамиани има печатница, която доставя и български букви за издаване на Неофитовия превод на Новия завет.
В Смирна, печатницата на Дамиани, Фотинов се запознава с Елайъс Ригс – американски протестантски проповедник, който пътува по света, за да разкаже на хората Благата вест за Христос от Библията, и да обърне все повече хора към християнството. Фотинов научава Ригс на български език, като двамата заедно съставят „Бележки за граматиката на българския език“, предназначени за обучението по български на други американски мисионери. По-късно Фотинов свързва Ригс с Христодул Костович и Петко Славейков, които се включват в организирания от американците дългогодишен проект за пълен превод на Библията на съвременен български език.
Елайъс Ригс, впечатлен от родолюбието на Фотинов и желанието му да образова българчетата, решава финансово да подпомогне издаването на първото българско списание на Фотинов.
Пробният брой на списание „Любословие“ на Фотинов излиза през 1842 г. В същата печатница е издадено и неговото „Землеописание” (1843). Фотинов предприема една обиколка из България и записва множество информация, която му помага списанието да започне да излиза редовно от 1844 година.
Списанието е богато илюстрирано, с енциклопедичен характер и събира информация от много области – география, история, естествознание, физиология, търговия, литература, както и песни от християнска песнарка и обучение в християнски ценности. Чрез „Любословие“ Фотинов си поставя за задача да укрепи националното съзнание на българския народ и да повдигне неговото самочувствие с примери от родната му история. Заради това вътре са поместени статии по история, български език, география, медицина, религия, морал и др., богато илюстрирани. Със своето разнообразно съдържание списанието изиграва немалка роля за развитието на българското образование в средата на XIX век.
Фотинов е първият и единствен редактор на списанието, като заимства от опита на някои чужди списания, помества множество преводни материали от гръцки, френски и руски език, които сам превежда. За сътрудници привлича редица български книжовници, сред които е и Васил Априлов. „Любословие“ излиза при тежки условия, като минава през две цензури – на гръцката патриаршия и на турското правителство.
Въпреки помощта на някои български търговци в Цариград и след като издава 24 книжки за образоването на българите, Фотинов не смогва да финансира списанието и е принуден да спре издаването му.
След спирането на „Любословие“ поради липса на пари, Фотинов отново става учител; занимава се и с търговия с книги.
Във връзка с нуждите на преподавателите Фотинов издава и някои учебни помагала, като „Гръцка граматика“ (1838), „Болгарский разговорник“ (1845), превежда от гръцки „Общое землеописание“ и други. С цялата си дейност Константин Фотинов оставя трайни следи в културния и просветен живот на българите. След като се включва в превода на Библията на съвременен български език, през 1858 г. Фотинов решава да започне да издава „Лист Любословный, повестны и торжищный“, за което отпечатва и покана в „Цариградски вестник“.
За съжаление, не успява. Туберкулозата, която Фотинов все отлага да излекува заради години на лишения и изтощителен труд, пречупва тази негова мечта, и на 29 ноември 1858 г. Фотинов умира в Цариград.
Родоначалникът на българския периодичен печат със сигурност е предвидил неговото бъдеще, и като визионер е знаел, че журналистиката ще бъде трудна задача. Но дали е знаел, че днешният периодичен печат (дори седмични вестници, бел. ред.) ще поставят под въпрос "новите хоризонти" на медиите и три от основните задачи на журналистиката – да образова, да информира, да има социални функции, а не само да забавлява? /БГНЕС