Реставрирана къща на "Граф Игнатиев" ни връща в 1922 г. и пази страшния спомен от изселването на едно семейство
Красивата и отличаваща се с дух и архитектура къща на столичната улица „Граф Игнатиев“ 33 не само изпъква сред останалите сгради, но пази история, която вълнува и разтърсва. Наследникът на рода д-р Мария Каназирска разказва пред БГНЕС как през 1922 г. на софийската улица се появява тази къща, как тя и семейството й биват изселени от нея и как през 1996 г. държавата им я връща. Именно тогава започва и възстановяването на сградата в автентичния й вид. Днес, влизайки в къщата, атмосферата и обзавеждането връщат госта в далечната 1922 г.
„По две причини реших да възстановя къщата. Ако я бях оставила в този вид, в който беше – тя беше опасна за минувачите и веднъж беше паднал къс от фасадата й и не беше красива гледка. И второто е – как мога да допусна да поема на плещите си този грях, собственост да я оставя в ужасен вид. Това е центърът на София, но дори да не е, даже и да е някъде вдън горите тилилейски, всяко нещо около нас трябва да бъде красиво, защото ние не го правим само за нас, ние го правим за всички, с които живеем“, казва д-р Каназирска.
Поседнала на един от красивите столове в гостната, над която виси кристален полилей, Каназирска като в машина на времето се връща назад в годините и започва своя разказ. Споделя, че нейната баба и дядо се преместват от Пловдив в София, за да бъдат до баща й, който още от малък е искал да стане доктор. Това става причина да разпродадат каквото имат там и да закупят земята в София. Строежът на къщата започва и приключва в рамките на една година – 1922 г.
„Къщата е строена от дядо ми и баба ми. Те са пловдивчани. Дядо ми купува мястото през 1921 г. Той много е държал всяко нещо, което притежава да е на кьоше. Това е било краят на София, защото границата е била Перловската река. Когато започва да строи къщата, през 1922 г., долу я строи с диогени, първият етаж се е давал под наем, на горния етаж живеехме. Къщата е с много интересна архитектура – тя е пруски свод. Той все още е запазен и се вижда сводът от тухли, които са наредени по специфичен начин и в средата има железа, които го крепят“, посочва тя.
Каназирска разказва, че по думите на баба й къщата била построена на парче, а тя често се притеснявала от това как ще се разплатят с майсторите и доставчиците, но дядо й, който бил много спокоен човек и не особено разговорлив, винаги я успокоявал и се справял със ситуацията, пътувайки до Пловдив и разпродавайки части от чифлика.
В този дом Мария Каназирска стъпва след изписването си от родилния дом.
„Живях тук до 3-4 годишна възраст. През това време баща ми беше обявен за враг на народа, защото беше лекар. Бил е асистент на проф. Цончев в Медицинска академия. Изпращат го да работи в мините в Перник, да се превъзпита в пролетарски дух, предполагам. Майка ми, 10 години по-млада от него, е била студентка по право. Бива изключена от правния факултет и в последствие баща ми в мините в Перник се разболява от туберкулоза. Отива в санаториума в Искрец, където работи до пенсионирането си и разбира се майка ми беше с него. Аз бях останала тук с баба ми и прабаба ми“, спомня си д-р Каназирска.
Идва онзи момент в разказа й, който оставя дълбок отпечатък в детската й душа – денят на изселването от дома им.
„Спомням си денят когато дойдоха да ни изселят. Долу имаше една каруца с кон и не ни беше дадено много време, за да си съберем багажа. Представете си какво съм преживяла, за да ги помня тези неща, те са като снимка в паметта ми. Бабите ми първо хвърлиха два дюшека, които бяха сложени на каруцата, след това ме свалиха да седна. Спомням си ужаса, в който седях на каруцата и се бях хванала за ритлата. В това време бабите ми опаковаха каквото могат в денкове и ги хвърляха от прозорците“, разказва още тя.
Свидетел на случващото се става вуйчо й, братът на баба й, който я грабнал и я отвел на ул. „Аксаков“, където малко по-късно пристигат и останалите.
„Пациент на баща ми, виждайки какво се случва с нас, даде разрешение да отидем във вилата му в Горна баня, където мина моето детство и съм доволна от това нещо – имах свободата да тичам, с момчетата от махалата да се бия с камъни“, казва Каназирска.
В живота й има няколко паметни дати, освен тези, в които се раждат децата й.
„Първата беше 1983 г. когато изменихме на социалистическата родина и заминахме за Америка с двете ни деца. Пътят ни там беше интересен и плодотворен. Малкият син остана там, големият е тук. Другата дата е 1989 г. Беше голямо вълнение. 1996 г. ни върнаха магазините и този етаж от къщата“, посочва Каназирска и добавя, че през тези години непознати хора са закупували части от къщата, като част от тях успява да ги откупи отново, след като преди изселването им те са били техни и построени от предците й.
Д-р Каназирска предприема действия и по пълната реставрация на имота и връщането на блясъка му, на който днес столичани също се радват. Жената споделя, че къщата е обявена за архитектурен паметник от локално значение и това е изисквало да се вадят доста разрешения преди да се пристъпи към ремонта й.
„Аз и семейството ми и най-вече съпругът ми, който беше прекрасен човек, но вече не е между живите, имахме къща в САЩ, около Бостън. И тази къща не знам колко пъти я ипотекирахме, за да може да удържим на процесите тук. За 20 години успях да възстановя къщата отвън и отвътре“, казва тя и признава, че има още работа, но голямата работа вече е свършена.
„На мене така ми се е падна и аз не мога да я възстановя по друг начин освен по начина, по който я помня, по снимки, по спомени, по много разкази. За радост моите синове имат този вкус. Радват се много повече на възстановеното отколкото на нещо модерно“, обяснява Каназирска, но бърза да добави, че не е против модерното и споделя, че такъв е привкусът на дома й в Америка.
Тя е категорична, че старото и новото не трябва да се борят за надмощие, а да съжителстват заедно.
Д-р Мария Каназирска подчертава, че догодина къщата й на Графа става на 100 години и мечтае за подобаващо отбелязване на годишнината. /БГНЕС