С ОЗНА Тито избива десетки хиляди сърби
От кървавите събития в Сърбия през 40-те години на миналия век вече изминаха десетилетия, но едва ли ще остане равнодушен онзи, който иска да разбере миналото на Сърбия и с това знание да освети нейното настояще и бъдеще.
При първите дни на победоносното завръщане на партизанската армия в Сърбия, новата комунистическа власт е укрепена чрез целенасочени, добре организирани репресии срещу цивилното население. Десетки хиляди невинни загиват под скалъпеното обвинение, че са „врагове на народа“, „предатели“ и „сътрудници на окупаторите“, а истинската причина за ликвидирането им без съд и присъда не е това, което са вършили по време на войната. В очите на Комунистическата партия на Югославия и нейната новосъздадена тайна полиция, ОЗНА (Одељење за заштиту народа или Отделение за защита на народа), тяхната "вина" се състои просто във факта, че поради тяхното социално положение и политически убеждения, техните морални ценности и културна ориентациа, те могат да представляват пречка за установяването на тоталитарна диктатура от съветски тип в Сърбия и Югославия.
Тази репресия, която не би било погрешно да се нарече терор, ако под това имаме предвид нейния мащаб, планиран характер и безпрецедентна бруталност, 10-15 години по-късно се превръща в една от най-добре пазените тайни на комунистическия режим и остава такава за цялото времетраене на неговата продължителност. През 90-те години на миналия век много ценни свидетелства на оцелели жертви на "червения терор" най-накрая можеха да бъдат публикувани и по този начин да достигнат до широката публика.
За всеки идеологически необременен човек е ясно колко малко истина има в мита за уж изключително хуманния характер на югославския комунизъм, неговите носители и лидера му Йосип Броз Тито. Но ако днес никой не вярва в този мит, все още съществува утвърдено мнение, че след като е станало масово чрез партизанската съпротива срещу окупатора, комунистическото движение в Югославия все пак е било идеологически по-малко обременено и по-малко склонно към престъпления от първоначалния болшевизъм и неговите производни, възникнали след победоносното навлизане на Червената армия в Източна и Централна Европа през 1945 г. И това мнение, както и целият мит за особената хуманност на югославския комунизъм, свидетелства за един от постоянните успехи на режима на Тито. Благодарение на пълния монопол на властта му върху образователната система, научния живот и общественото мнение, що се отнася до историята на Сърбия и Югославия по време и след Втората световна война, десетилетия наред (и не е изчезнало и до днес) преобладаваше убеждението, че „нашият комунизъм от момента, в който дойде на власт, беше по-мек и снизходителен от съветския. В пълен контраст с отказа на правителството от контрол върху културния и артистичен живот, който се случи в средата на 50-те години, този монопол започна да отслабва едва след смъртта на Тито през 1980 г., в последното десетилетие на комунистическия режим.
Всъщност разликите между комунизма в Съветския съюз и Източна Европа, от една страна, и комунизма в Югославия, от друга страна, които направиха втория по-малко репресивен в сравнение с първия и като цяло по-поносим за населението, започнаха да се появяват едва от средата на 50-те години и особено от средата на 60-те години на миналия век. При идването си на власт през 1944-1946г. югославските комунисти не отстъпват много на своите съветски модели по отношение на готовност за убийство, идеологическа изключителност и липса на всякакви морални съображения. Няма разлика и в оправдаването на собствените действия: както в Съветския съюз по време на чистките от 30-те години на миналия век хората, които трябва да бъдат ликвидирани без никакво основание, са цинично обявявани за „диверсанти“ и „чужди шпиони“, така и в Сърбия и Югославия тези, които през 1944 и 1945 г. са ликвидирани без съд и присъда, са цинично заклеймени като „военнопрестъпници“, „народни врагове“ и „сътрудници на окупаторите“.
Но след раздялата със Сталин и напускането на съветския блок трябваше да се намери някаква легитимираща основа за новата власт, която все още да се основава на комунистическата идеология, но да бъде коренно различна от своя ленински, съветски вариант. Митът за особения характер на югославския комунизъм, основан на братство и единство и любов към мъдрия и справедлив „другар Тито“, се подхранваше от първия ден на идването на власт на КПЮ, но по това време той все още се вписваше в по-широкия легитимиращ разказ за „първата страна на социализма“, под чието безпогрешно ръководство всички комунистически страни се борят обединено срещу неизбежния световен капиталистически ред. След 1948 г. властта на комунистическия режим в Югославия можеше да се основава само на местния мит за „Тито и партията“, адаптиран през годините, за да подчертае максимално тяхната човечност и широко скроеност. Ето защо през цялото времетраене на комунистическия режим истината за това как югославските комунисти наистина спечелиха властта беше толкова упорито и толкова успешно прикривана: нейното разкриване би разкрило и тоталитарния произход на целия режим.
Документите разсейват и последните илюзии, които мнозина все още имат за природата и мотивите на Тито режим. Те недвусмислено показват, че "червеният терор" е внимателно планиран и подготвян от момента, когато в средата на 1944 г. на Тито и неговите най-близки сътрудници става ясно, че в обозримо бъдеще ги чака победа в Сърбия.
Първо, на остров Вис, на 24 май 1944 г. е приет Указът на Върховния щаб за военните съдилища. Той установява „законовата“ рамка, която трябва да оправдае планираните репресии срещу членовете на вражеските сили, но също така и безмилостните репресии срещу всеки, за когото се смята, че може да застраши новото комунистическо правителство. Военните съдилища са упълномощени да "съдят всички действия, насочени срещу освободителната борба на народа на Югославия" и "срещу активите и интересите на тази борба" (чл. 2), а в допълнение към военните, тяхната юрисдикция е разширена и върху цивилни лица също (чл. 4, 5). „Когато установява истината за деянието и вината на обвиняемия, съдът не е формално обвързан от никакви доказателствени средства, а се произнася по свободна преценка“ (чл. 27), а „производството на военните съдилища“ трябва да бъде бързо и без излишно многословие, но пълно“ (член 18). Освен другото съдът може да наложи и смъртно наказание (чл. 16), което „се изпълнява чрез разстрел, а в особено тежки случаи и с обесване“ (чл. 30); но никъде не е предписано за кои деяния може да се произнася - и това е оставено на преценката на съда.
През юни 1944 г., също на остров Вис, се сформира ОЗНА и веднага се пристъпива към подбор на ръководен и оперативен състав, който безпрекословно да изпълнява заповеди, каквито и да са те. Успоредно с приближаването на партизанската армия към Сърбия и продължава организацията на ОЗНА, за да бъдат окончателно събрани двете структури преди влизането в Белград и началото на „червения терор” в столицата. Този процес включва изготвянето на подробни списъци на онези, които трябва да бъдат убити веднага след освобождаването на града.
Резултатите от тази чудовищна подготовка не липсват. Когато партизански части навлизат в Сърбия през есента на 1944 г., започва вълна от терор в градовете и селата, чиято цел е много по-амбициозна от справянето с тези, които наистина работят за окупатора или са били част от правителството на Недич. Документите в тази книга показват, че целта на ликвидирането без съдебен процес са били всички, за които се е смятало, че могат да застрашат установяването на нов революционен и наистина нечовешки, тоталитарен ред с политическото си отношение и ангажираност, богатството и репутацията си, знанията и морално поведение. Може да се каже, че по този начин сръбският политически, икономически и културен елит е напълно обезглавен за по-малко от година: онези, които не плащат с живота си, са или изпратени в комунистическите затвори, или оставени да живеят в мизерия и страх, или вербувани служат на новата власт. Така например част от подписалите прогерманския и антикомунистическия "Апел към сръбския народ" от началото на окупацията са незабавно разстреляни, други осъдени на лишаване от свобода или неработоспособност, а трети (напр. Александър Белич, президент на Академията преди и след войната) става част от режима на Тито.
Центърът на тази голяма операция беше Белград, където населението очаква - ако не друго - поне животът им да не бъде повече застрашен. Голяма част от онези, които заемат важни позиции в правителството на Милан Недич, вече са напуснали Белград, а в по-малка степен това се отнася и за по-видните поддръжници на Дража Михайлович. Онези, които остават и са обикновени служители на режима на Недич или пасивни симпатизанти на четническото движение, дори не са могли да мечтаят, че дори това ще бъде достатъчно, за да бъдат разстреляни без съд. Още повече това не би могло да хрумне на образованите, повече или по-малко заможни граждани на Белград - професори, писатели, художници, лекари, инженери, адвокати, офицери, свещеници, студенти, търговци, индустриалци и др. които са живели под окупация, без да изразяват политически симпатии и да гледат да оцелеят, без да навредят на никого. Първите месеци след освобождението и особено първата седмица им показват колко много грешат.
Веднага след влизането на партизанската армия в Белград ОЗНА е организирана в 16 градски района и започват масови арести. Тези, чиито имена са били в предварително изготвените списъци, са арестувани незабавно и обикновено са разстрелвани в следващите няколко дни. През последната седмица на октомври правителството призовава всички "неопетнени пазители на обществения ред и мир" да се върнат на работа чрез радиото и пресата; всички, които го правят, не само жандармеристи, но и административен персонал като писари или машинописци са незабавно разстреляни като „сътрудници на окупатора“. По-нататък са извършени арести в съответствие с категориите идеологически врагове, добре известни от партийната пропаганда (реакционери, буржоа, привърженици на гражданската демокрация, монархисти), а много от тях загинават като жертви на доноси, мотивирани от завист, злоба и личен интерес. ОЗНА се насочва особено към богатите и по-заможните хора като цяло, тъй като тяхното ликвидиране като "врагове на народа" води до конфискация на цялото имущество: бъдещите управляващи се стремят да унищожат социалната база на първите още преди национализацията и „законното обобществяване на средствата за производство“.
В първите седмици след освобождението разстрелите се извършват ежедневно на голям брой места, главно в покрайнините на Белград по това, но и в самия център. Убийства се извършват „почти навсякъде, няма място, където да не е извършена екзекуция“, казва Милан Трешнич, ръководител на 12-ти район на ОЗНА (Дедине) двадесет години след смъртта на Тито и единственият от организаторите на терора в самия Белград, който говори за това публично: „В Белград тогава умряха повече хора, отколкото живяха, това са около десет хиляди живота.“ Само през „първите петнадесет дни след влизането в Белград“, когато „ОЗНА е единственият съд и закон“, според сведенията на Трешнич в столицата са били ликвидирани няколко хиляди души.
Всички градове в Сърбия, по-малки градчета и села преживяха от есента на 1944 г. до лятото на 1945 г. същия вид комунистически терор. Безмилостно са избивани видни личности и политически дисиденти, по правило без съд, евентуално с впоследствие скалъпени съдебни присъди, които трябвало да придадат вид на законност на вече извършените ликвидации. Моделът на тази процедура е известното „Съобщение на Военния съд на Първи корпус на Югославска народна освободителна армия) NOVJ относно процеса срещу военнопрестъпниците в Белград“, публикувано на първа страница на „Политика“ на 27 ноември 1944 г., от което обществеността научава за изпълнението на смъртната присъда на 105 лица в съответствие с горепосочения Указ за военните съдилища. Освен споменаването в „Политика“, няма доказателства, че съдебните процеси срещу тези хора изобщо са се провеждали, в много случаи няма присъди, а другинаписани впоследствие. Твърдението, че любимият актьор-комик Александър Цветкович или известният художник и декан на техническият факултет Бранко Попович или д-р Петър Зец (секретар на Червения кръст на Сърбия по време на окупацията) са били „предатели и врагове на народа“, както пише тогава вестник „Saopštenj“, изглеждат прекалено дори за мнозина комунисти. Но освен привидната законност, новата власт иска и да сплаши чрез избирателно разкриване на действията си и със сигурност го постигна.
След раздялата със Съветския съюз през 1948 г. истината за това как 1944–1945 г. Комунистическото правителство, установено през 1960 г., беше все по-прикрито и с частичната, но важна либерализация на режима през 1960 г., започна да изчезва от колективната памет. Оценките за общия брой на жертвите на „Червения терор“ в Сърбия, подобно на оценките за общия брой на жертвите в Югославия по време на Втората световна война, варират не само в зависимост от методологията и предубежденията на изследователите, но и поради липсата на надеждни изходни данни, които да бъдат сигурна основа за по-нататъшни изследвания. Ситуацията се промени едва когато в средата на 2009 г. най-накрая беше сформирана „Държавната комисия за тайните гробове на загиналите след 12 септември 1944 г.“.
На тази Комисия са предоставени запазените „Книги на разстреляните“, които се водят от ОЗНА във всички окръзи на Сърбия, разбира се по нареждане на върховете на КПЮ. А самото съществуване на тези „Книги” дотогава беше добре пазена тайна. Въз основа на тези и други налични източници Комисията определя имената на над 59 900 жертви на „Червения терор“ в периода 1944–1945 г. Но това далеч не е всичко. Със сигурност в желанието да се прикрие истината за престъплението и неговите мащаби, голяма част от "Книгата на разстреляните" в даден момент е унищожена (или евентуално все още е под ембарго в някой недостъпен архив). Най-голямата празнина е липсата на официални данни за екзекуциите в столицата, ако под това имаме предвид самия град Белград, тоест неговите 16 области според тогавашното административно деление, без околните места като Земун, Гроцка или Младеновац. А за градове като Нови Сад, Крагуевац, Чачак, Кралево, Шабац, Валево и Ужице има много малко или никакви официални данни: в най-добрия случай някои непълни списъци на ликвидирани лица, но не и изчерпателни „Книги на екзекутираните“.
За Белград и тези градове, както и за други места, където имаме оскъдни или непълни данни, трябва да се приеме, че броят на убитите е бил много по-голям от това, което се знае днес. Така например за самия град Белград (=16 квартала) Комисията, въз основа на запазени източници и частни свидетелства, изброява близо 1900 ликвидирани лица. В сравнение със споменатото изявление на Милан Трешнич („става въпрос за десет хиляди живота“), което той каза по-късно, тази цифра е пет пъти по-малка, което ясно ни казва, че комунистическият терор в Белград е отнел несравнимо повече от 1900 живота. Защото би било крайно наивно да се предположи, че един от организаторите на „червения терор” не е знаел дори приблизителния брой на жертвите на цялата операция и още по-странно да се смята, че той е запомнил това число погрешно, особено ако това също означава, че го е преувеличил пет пъти: човешката памет, когато греши, по-скоро намалява, отколкото драстично да увеличава собствените си злодеяния.
Предположенията за броя на убитите винаги са неточни, но това, което знаем днес, показва, че общият брой на жертвите на комунистическия терор в Сърбия със сигурност е значително над 60 000. Защо иначе "Книгите на разстреляните" ще бъдат унищожени именно за Белград и споменатите градове, важни центрове на обществения и културен живот в Сърбия, ако не за да се прикрият най-големите престъпления, извършени по време на комунистическото завладяване на властта? В същото време е важно да не се изпуска от поглед факта, че когато започва терорът на ОЗНА, почти целият сръбски доброволчески корпус на Льотич и голяма част от членовете на Сръбската държавна гвардия на Недич вече са извън Сърбия, която те напускат с помощта на германците. Острието на масовите репресии в Сърбия не може да бъде насочено срещу тези, които вече не бяха в нея, защото те с право се страхуваха от възмездие. То, изключвайки отмъстителното поведение спрямо германци, фолксдойче и унгарци, е насочено предимно към онези, които идеологически и политически не бяха съгласни с комунистите: тъй като ОЗНА на Ранкович и Пенезич щяха да ги ликвидират, Агитпропът на Джиласов и Зогович беше там, за да представи лъжливо тези хора като „необразовани“, „сътрудници на окупатора” и „врагове на народа”.
Всичко това напълно разкрива непосредствените цели и по-дълбоките мотиви на комунистическия терор в Сърбия през 1944-1945 г. година, така че да се види много по-ясно от преди кои всъщност са тези, за които игрите на великите сили отварят пътя към властта в Сърбия и Югославия след Втората световна война. От изпълнителите на ОЗНА и партията, през оперативните ръководители до самия връх на комунистическото движение, ние виждаме същото безразсъдство и воля за власт, същото отсъствие на всякакви човешки и морални съображения.
Да видим какво пише в доклад на секретаря на партийната организация във Велика Плана от ноември 1944 г.: „Ликвидациите се извършват по трима и по петима, но те знаят кого ликвидират. При екзекуциите тестваме хората, защото това е един от най-добрите начини да видим настроението. Комунистическата решителност, революционност, непримиримост, омраза към врага - това е най-добре изразено там. Който не може да убие врага, трудно и почти никога не може да бъде комунист." Авторът на този доклад, Воислав Косовац, е бежанец от Независимата хърватска държава в периода на германската окупация и бивш студент по теология. Съдбата на сърбите и евреите в НДХ и християнското учение не потискат неговия безграничен фанатизъм и воля за власт, нито желанието да се препоръча на началниците с правоверието си: по-късната му кариера показва, че напълно успява в това начинание.
Това, което Косовац и подобните му открито казаха на по-високи нива в йерархията на ОЗНА и КПЮ, беше мълчаливо разбрано. Когато на среща в средата на 1945 г. някои прокурори повдигат възражения срещу масовите убийства без правно покритие, Милош Минич, бъдещият прокурор в процеса срещу Дража Михайлович, им отговаря от името на ОЗНА, подчертавайки, че ръководителите на ОЗНА „са членове на нашата партия, и то избрани измежду най-добрите, проверени членове на партията, от които не може да се очаква произволна злонамерена и незаконна дейност“, така че е недопустимо прокурорите да искат да бъдат подробно информирани за тяхната работа. „За мен“, казва Минич, „законът не е фетиш“ и всички ръководители на ОЗНА така или иначе „полагат големи усилия да ликвидират произволните и незаконни действия“ на низшите си органи и там „видими резултати са постигнати именно заради техните усилия”, така че „от гледна точка на незаконните действия на органите на ОЗНА в Сърбия, няма да има много какво да се каже”.
Минич само изразява позицията на цялото ръководство на КПЮ и разкрива, че именно това ръководство е развързало ръцете на ОЗНА да изпълни заповедта навсякъде (и особено в Сърбия и Словения). Максимата „Без много скрупули трябва да ликвидираме всички онези, за които знаем, че утре ще бъдат срещу нас“, не е трудно да се подкрепи с много примери. Най-известният комунистически дисидент Милован Джилас си спомня как лидерът на Народната селска партия Драголюб Йованович приема сътрудничество с комунистите малко след освобождението, но „постоянно, макар и тайно, подчертава и запазва своята и партийната уникалност”. Разбира се, не минава много време и Йованович се озовава в затвора за дълго време поради това: още през октомври 1947 г. той е обвинен в „застрашаване на държавния ред“ в инсцениран процес и осъден на девет години в затвора. Но, казва Джила, докато сътрудничеството с Йованович продължаваше, „ние, лидерите... често се оплаквахме, че сме направили грешка, като не го ликвидирахме по време на освобождението на Белград – Йованович се укрива по време войната и се завръща с освобождението на Сърбия“.
Този манталитет за безмилостно разправа с всеки, който може да оспори неприкосновеността на "Тито и партията", не изчезва, когато комунистите консолидираха властта си. Това най-добре се вижда от реакцията на самия Тито, когато на среща на високопоставени служители в началото на 1948 г. Андрия Мугоша, тогава организационен секретар на партията в Черна гора, предлага да се признаят многобройните несправедливости, извършени след освобождението, включително убийствата на невинни хора: „Веднага щом приключих с шумното си мислене, Мугоша свидетелства по-късно, Тито реагира енергично: „Няма да има ревизия“. Оттогава никой никога не е повдигал този въпрос на партийно или държавно ниво.“
За разлика от Сталин, Йосип Броз Тито избягва да изпраща известни политици на смърт чрез съда. С изключение на Дража Михайлович като водач на сръбския народ, който заплашва абсолютната му власт със самото си съществуване, нито един важен сръбски политик, който беше противник на комунизма - ако беше съден, а почти всички бяха - не беше осъден на смърт . Това се отнася както за политиците отпреди войната - Милан Грол и Миша Трифунович, Коста Кумануди и Драголюб Йованович, за да споменем само тях - така и за политически фигури от четническото движение като Стеван Молевич и Джура Джурович. Достатъчно беше Тито окончателно да ги отстрани от политическата сцена, изпращайки ги в прословутия затвор в Митровица с дълги присъди. В сравнение с неговите опоненти, постижението на Тито беше рядко и от различен вид. Ако от вродено благоразумие и загриженост за собствената си репутация в чужбина той не изпращаше на смърт победените съперници, той беше безпощаден там, където това беше най-важно за установяването на комунистическата власт. Той нанесе удар върху гръбнака на сръбското общество, неговия политически, икономически и културен елит, от който то не се възстанови през цялото времетраене на комунистическия режим. За това получи признание от най-авторитетното място. Милован Джилас споменава в „Приятелство с Тито“ как един полски комунист му казал, че Сталин ги критикувал „за това, че са били хладки към опонентите им“ и посочил примера на Тито: „А Тито е герой (на руски: молодец) – той ги изби всичките!“
Доколко цялата върхушка на комунистическото движение, дори десетилетия по-късно, безусловно се идентифицира с начина, по който дойде на власт, се вижда от случая на този, от когото най-малко се очаква това, дългогодишния дисидент Милован Джилас. В автобиографията си Джилас почти случайно се позовава на екзукуциите в Белград и Сърбия: „Още преди влизането в Белград бяха установени критериите, според които членовете на формациите на Недич и Льотич трябваше да бъдат убити незабавно – на място, така да се каже. Това вече беше направено, въпреки че повечето от поддръжниците на Недич и Льотич дезертираха с германците." Преките данни, както и много други индикации, показват, че планът за ликвидиране включва много повече от убийството на "членове на формациите на Недич и Льотич“, които трябва да са били добре познати на Джилас като член на Политбюро на Централния комитет на SKJ. „Със сигурност“, казва той по-късно, „имаше сред екзекутираните и такива, които биха били пощадени от подобна съдба дори и от най-лошия, най-несправедливия съд“. Въпреки това, както показва историята, Тито и неговите колеги от Политбюро са знаели как да заобиколят тази трудност.
Точно това ни казва Джилас, опитвайки се да свали всяка лична отговорност от Тито, от себе си и от цялата върхушка на комунистическата партия: „Но войните, особено революциите и контрареволюциите, се водят според схематични, идеологически критерии – критерии, които стават страст и практика по време на изтребление, навик и добродетел: някой е виновен не само за това, че е направил нещо, но и за принадлежност към нещо... Съдебните процеси изглеждаха безсмислени за такива хора, освен в зрелищни случаи, за тарторите: съдът не може да произнесе стотици , хиляди смъртни присъди." В споменатите изречения е лесно да се види мълчаливото признание, че планът за изстребление не е имал предвид само „членове на формациите на Недич и Льотич“: „идеологически критерии“, които диктуват, че някой трябва да умре, защото „той е принадлежал към нещо“ и не само защото „той е направи нещо“ със сигурност се отнася за политически опоненти и идеологически дисиденти, а не за врагове с оръжие в ръка. Но това, което е унищожително, е безпрецедентният цинизъм на последното изречение: „съдът не може да произнесе стотици, хиляди смъртни присъди“, казва Джилас, но затова пък ОЗНА може (по заповед на върха на КПЮ) да убие няколко хиляди души в Белград за петнадесет дни и цели десетки хиляди в Сърбия за шест месеца.
Противно на това, което Джилас твърди, масовите престъпления се извършват от хора, преследващи своите цели, а не от „революции и контрареволюции“ като безлични исторически процеси, за които индивидите не носят персонална отговорност.
Истината е елементарна. Те установиха комунистическа власт, без да се интересуват какво наистина се е случило, в онези години зад фалшивата фасада на официалната пропаганда за "изграждане на социализъм" и "светло бъдеще". Това е ценен принос не само към историографията, но и към обществените дискусии за това каква е била съдбата на Сърбия през втората половина на миналия век и какви поуки трябва да се извлекат днес от критичния преглед на този период от новата ни история. Неподправената истина за естеството и мащаба на комунистическия терор е бъде важно четиво за всеки, който иска да стигне до реална оценка на половинвековното комунистическо управление в Сърбия и Югославия. /БГНЕС
---------------------------------------
Предговор към книгата „ОЗНА. Политическите репресии в Сърбия 1944–1946. Документи“, под редакцията на Сърджан Цветкович и Неманя Девич