Симеон Василев: Медиите: между свободата и технологиите

07.03.2021 - 08:41 /Редактирана: 07.03.2021 - 09:13/

Всичко е дигитално, всичко е мултимедийно! Това е новата мантра на медийната система. Интернет и социалните мрежи приютиха медиите, както някога хартията подслони книгата и вестника, а сателитът даде на радиото и телевизията безкрайни възможности за разпространение.

Тиражът се измерва с кликвания, а телевизионните квоти – с броя на гледанията във видео платформите. Дигитализацията е новият инструмент на информацията и може би новото средство на познанието и културата. Тя промени и променя ежедневно масмедиите и професионалните роли в тях – от журналистиката през връзките с обществеността до комуникационния мениджмънт. Тя пре образява и научните подходи в пъстрия интердисциплинарен свят на медиите и науката за тях.

Изследователите все по-често търсят отговора на въпроса за ресурса на медиите, журналистката и техните възможности в съвремието, особено за функционирането на демокрацията и приноса им за стабилността и промяната в обществото. Още социологът Никлас Луман, „царят на теорията“, определя медиите като „прозорец към света“, който изпълнява три основни задачи: медиите избират и осигуряват подходящи теми за обществеността, дават аргументи за и против по спорни въпроси, изследват и подготвят по разбираем начин основните познания, необходими за вземане на решения, и ги правят широкодостъпни (Luhmann 1996). Едва ли Луман е можел да си представи как и колко бързо технологиите преобразиха медиите, а те от своя страна промениха обществото и неговата култура. Но Луман все пак се е застраховал: „Единственото, което знаем за бъдещето, е, че ще бъде различно от миналото“ (Кинг, Торнхил, Луман 2008: 252).

Разликите между минало и настояще са видими и настоятелно задават въпросите дали основното предназначение на медиите не се е променило и какви са метаморфозите, които те предизвикват в дневния ред на обществото. Максуел МакКомз и Доналд Шоу издигат още през 1972 г. теорията за публичния дневен ред, според която медиите определят най-важните въпроси на деня в общественото съзнание (Maxwell, McCombs, Donald, Shaw 1972). Според тази теория лидерите насочват публиката, ръководят промените, а масмедиите ги потвърждават. Освен това медиите влияят върху това как аудиторията възприема важните въпроси на деня. Те допускат, че съществува причинна връзка между действието на масмедиите и поведението на различните публики (Петев 2004). Да не говорим за социалните измерения на медиите и на комуникацията въобще.

В момента две централни теми са във фокуса на дискусиите за бъдещето. От една страна, са възможностите и рисковете, които произтичат от новите технологии, поспециално социалните и културните последици от тях. От друга страна, това е екологичната криза и пътищата за трансформация към устойчиво общество. Колко сериозна е тази криза е видно от безпрецедентния апел на Генералния секретар на ООН Антониу Гутериш, който поиска правителствата да обявят „извънредно положение за климата“. Промените в техническата система, естествено, имат последици освен за климата, но и за културата, и водят до промени и в медийната система. Това винаги е било така. Изкуството например може да бъде насърчено и да получи нов стимул от техническите изобретения. В своята студия, наречена „Стил и изразни средства в киното“, Ервин Панофски пише следното: „Откриването и постепенното усъвършенстване на новата техника не бяха резултат от някакъв ху- дожественотворчески подтик, новото изкуство бе открито и постепенно усъвършенствано благодарение на едно техническо изобретение“. Според Владимир Игнатовски „големите събития в културната история нерядко идват на бял свят под формата на конкретно изобретение, което след време добива значими размери и разширява периметъра на своето присъствие, но обстоятелствата около раждането на идеята за неговото осъществяване, перипетиите, които обикновено съпътстват „публикуването“ и възприемането му в обществения живот, доказват съществуването на множество, повече или по-малко, обективни причини, свързани с реални потребности, изискващи своето задоволяване“ (Игнатовски 2008: 41).

От гледна точка на бъдещето, а не на миналото и настоящето, е интересна концепцията за „социотехническото въображаемо“ на Шийла Джасанофф и Сан-Юн Ким (Jasanoff 2015). Това социотехническо въображаемо пораждаочаквания относно възможното бъдеще на съвременното технологично общество, пряко обусловено от развитието на новите технологии. В тази връзка би следвало синтезът на политически, технологични и медийни концепции да представлява значителен интерес, да се използва за изследване на значението на технологията за иновационните процеси и в крайна сметка да поддържат легитимността на всяка една от тези системи. Концепцията за социотехническото въображаемо приема, че се формира визия за възможно технологично бъдеще, което съвременното общество приема или отхвърля. В това бъдеще, естествено, са и медиите като един от основните посредници на информация между държавата, нейните институции и обществото. „Използването на социотехническото въображение може да комбинира огромен брой „полета“ в научните и технологичните изследвания, например с такива като лабораторни изследвания, изследвания за нови медии и интернет, за одиторски изследвания и изчисления, за проучване на инфраструктурата. Във всички определени области рано или късно се повдига въпросът за управлението и регулирането“ (Кейдия 2020: 206–212).

Метамедията интернет направи медиите още по-достъпни, темите и подбора им още по-дискусионни. Метамедията сякаш създаде метааудитория, която става трудно различима въпреки спецификата на география, история, култура и социално развитие. Следователно без да игнорираме теорията на Максуел МакКомз и Доналд Шоу, би следвало да не пренебрегваме възможността самата аудитория от пасивен да се е превърнала в активен субект, да споделя и налага собствени виждания за дневния ред на обществото, да предопределя поведението на масмедиите и да дава посоката при вземането на лидерските решения. В този смисъл проблемите на медиатизацията несъмнено ще станат още по-дискусионни с появата на новия герой – хомо дигиталис, с неговата дигитална култура, дигитална икономика, дигитална политика, дигитална демокрация и дигитални медии.

Реалността е мултимедийна, пространството е глобалната мрежа, а времето? Античните философи наивно са вярвали, че времето е част от структурата на вселената. Така, както всяка епоха интерпретира по свой начин характеристиките на времето и пространството, по този начин наивно и ние може да повярваме, че времето е част от новата дигитална вселена – мрежата. Причината е, че пространствено-времевият континуум на медиите се опре- деля все повече от комбинацията на дигитализация и социални мрежи, а тя все още крие своите тайни, тормози възможностите за обяснение и осмис- ляне. Дигитализацията, социалните мрежи и технологичният фактор съкратиха времето и пространството на медиите. В този смисъл и време-пространственият континуум на физика на XX век Алберт Айнщайн може да подпомогне „медийното“ ни мислене. В подкрепа идва и абстракцията на изкуството, което слива „реалното“ и художественото“ време. „Пространството, и времето, създадени по волята и от фантазията на твореца, също така не съв- падат с координатите на природните, обективно съществуващи пространство и време, или както пише Башалар: „пространството, което улавяме с въобра- жението си, не е безразличното пространство, с което се разпореждат мер- ките и разсъдъкът на геодезистът“ (Игнатовски 2008а: 15)

Като всяка друга система, и медийната система е множество от обекти и връзките между тях, възниква и се определя от дадена среда. Радикалната промяна на медийната среда определя съвременните медии, създава новите им характеристики, налага ново медийно съдържание. Променя се и ролята на медията като посредник, защото нейното място е погълнато от метамедията интернет, която рационализира създаването и разпространението на информацията. Традиционните медии като печат, радио и телевизия не само отстъпват на социалните мрежи огромна територия от медийната среда, но и съществуват чрез и във тях. Социалните мрежи станаха част от структурата и средата на медийната система. Те са част и от системността, която конкре- тизира вътрешната определеност на медийната система. Системността е присъща и най-важна черта на системата в нейното взаимодействие със средата и величина, която фиксира взаимоотношенията „система-среда“ в неговата двупосочност (Кючуков 1990: 102). Традиционните и новите медии са обвър- зани все още с аналогови и дигитални елементи в структурата на съвременната медийна система.

За Съвета на ЕС от първостепенно значение за обществото са устойчивостта, плурализмът и надеждността на медиите като три стълба на европейската медийна система. Изводът от документа на Съвета на ЕС, приет през ноември 2020 г., е, че „масата“ на политиката продължава да е гравитационната сила за медиите, от която зависят на първо място плурализмът и свободата на словото – висши ценности в условията на демокрация. Наред, разбира се, с другите ценности от фундамента – свободата на изразяване, която е особена отговор- ност на медиите, правото на проверена и достоверна информация, както и спазването на човешките права. Според Европейския съюз за радиоразпръск- ване (EBU), световен алианс на обществени медии, основните ценности на об- ществените медии са: универсалност, независимост, професионални стандарти (достойнство), многообразие, социална отговорност, иновация.

Медиите като посредник в едно общество и между обществата са най- добрият пример за това, че свободата може да се постига само във и чрез общността с другите. Индивидуалната, а и обществената свобода добиха нови измерения, защото намериха израз освен в традиционните медии и в социалните мрежи. И това е факт, който може да се впише в положителните страни на мрежовото общество и неговата култура. Но докато медиите все пак имат съгласуван набор от етични ценности, вписан в медийни и журна- листически кодекси, социалните мрежи въпреки опитите на държавите да на- лагат правила, все още нямат своята „Хипократова клетва“. Това е обяснимо с факта, че основното предназначение на социалната мрежа е да имаш възможност да споделяш идеи и да коментираш информация. Но „правото да кажеш нещо не означава че това, което казваш, е правилно“, констатира британският историк и политолог Тимъти Гартън Аш и това е съществена забележка. Той нарича новия свят на мрежовото общество „космополис“, в който има повече смартфони, отколкото хора. Аш апелира да се научим да живеем в този „космополис“ и да боравим със социалните мрежи, като в това начинание да участват и правителствата, и частните суперсили като Фейсбук. Британският професор по Европейски науки в Оксфорд се опита да формулира и десетте принципа на свързания свят (Ash 2016), сред които слага сво- бодата на словото на първо и най-важно място. Така, както е от времето на Декларацията за правата на човека и гражданина“ (Déclaration des droits de l‘homme et du citoyen de 1789) – най-важният документ на Френската рево- люция от 1789 г. Въпросът в тези опити да се формулират принципите на свързания свят е дали устоите на миналото ще бъдат достатъчно здрави за дигиталното настояще и бъдеще.

От гледна точка на комуникационната наука е важно винаги да се подчертава възможността, която медиите дават за социална и културна ориентация, макар и като опосредстван процес. Това е една от най-важните функции на медиите наред с функцията им да информират и създават нагласи. В своя фундаментален труд „Наука за комуникацията“ Роланд Буркарт дефинира понятието „комуникация“ като социално поведение; социално действие; социална интеракция; символно предавана интеракция и обратна връзка за пос- тигнатия от комуникативното действие резултат (Буркарт 2000: 16–17). Струва си към формулираните от Буркарт най-важни функции да добавим и етичното поведение в комуникацията. Особено след като дигитализацията стана мотор на медийната еволюция заедно с техническите иновации и соци- алните процеси. Това е и основната причина философи и социолози да насо- чат вниманието си към ново осмисляне на публичната сфера изобщо, която е част от пространствено-времевия континуум на медиите. Н. Михайлов пише: „осмислянето на промените в публичната сфера, предизвикани от по- явата на новите комуникационни технологии, свързани с интернет, е една от задачите, които стоят пред социологията, философията на комуникацията, информационното знание, етиката и т.н.“ (Михайлов 2019: 42). В тезата на автора прави впечатление, че осмислянето все още не е факт, то не се е слу- чило, то е въпрос на бъдещето, то е процес. Със сигурност основните цен- ности не могат да бъдат реалност без новите медии и най-вече без ново ос- мисляне и предефиниране на понятието „медия“.

Новият пространствено-времеви континуум на медиите е невъзможен без свобода на словото и права на човека. И ако човекът има някакъв опит с медиите – от „галактиката Гутенберг“ до „вселената Интернет“ – той учи, че тези ценности не са даденост веднъж и завинаги, независимо че всичко е ди- гитално и мултимедийно. /БГНЕС