Централноевропейска перспектива за стратегическата автономия на ЕС

В днешния взаимосвързан свят идеята за стратегическа автономия на който и да е континент може да се окаже концептуален парадокс. Терминът предполага ниво на самодостатъчност и независимост, което изглежда все по-недостижимо в глобализирания свят.

От Първата световна война насам сигурността на Европа разчита до голяма степен на активното участие на Съединените щати. Всяко прекъсване на тази подкрепа неизменно води до сериозни предизвикателства при поддържането на мира на континента през изминалия век. Въпреки това политическите елити на континента, заслепени от старата европейска гордост, все още изпитват трудности да приемат зависимостта си от външни сили.

Митът за европейската стратегическа автономия

Днес дискурсът около стратегическата автономия до голяма степен се съсредоточава върху стремежа на ЕС да действа автономно както във военната, така и в икономическата сфера. Концепцията циркулира повече от десетилетие, като за първи път се появява в заключенията на Европейския съвет от декември 2013 г. Оттогава тя се споменава в различни документи на ЕС, включително в Глобалната стратегия на ЕС от 2016 г., и се повтаря в изявления на европейски политици, национални стратегии и други документи. Въпреки това общият консенсус беше, че ЕС има малък шанс да постигне пълна независимост от глобалните участници предвид икономическия и военния контекст по онова време, и това схващане остава до голяма степен непроменено и днес.

В някои документи на ЕС се преминава от застъпничество за пълна стратегическа автономия към насърчаване на разширяването на съществуващата автономия. Тази едва доловима промяна в езика предполага вече съществуващо състояние на автономия, което само трябва да се подобри. В практически план, особено по отношение на отбраната, държавите от ЕС продължават да са силно зависими от САЩ и техния принос към НАТО. Все пак концепцията за разширяване може да се окаже по-реалистична, тъй като включва постепенен процес и признава, че подобни промени не могат да настъпят бързо.

ЕС е разработил различни инструменти, насочени към подобряване на автономността, например инициативата „Щит на европейското небе“ - проект, предназначен за създаване на европейски противоракетен щит. Базиран в Берлин, проектът по същество използва рамките за противовъздушна отбрана на някои европейски членове на НАТО, включително Обединеното кралство, както и на Швейцария. Критиците обаче твърдят, че инициативата не е достатъчно технологично усъвършенствана, а политическото доверие в нея е допълнително подкопано от отсъствието на ключови членове на ЕС като Франция и Италия.

Повечето опити за насърчаване на автономията на ЕС са или в етап на планиране, или са само частично изпълнени. Въпреки че подобни инициативи се увеличават, те остават разпокъсани и като цяло не успяват да доведат ЕС до истинска автономия.

Погрешното мислене на европейските политически елити

Европейските политици често не успяват да направят точна разлика между съюзник и конкурент или дори противник. Европейските елити се стремят да намалят зависимостта си както от САЩ, така и от противникови държави като Русия или Китай. И все пак смесването на тези отношения опростява прекалено много различните предизвикателства.

В продължение на почти осем десетилетия САЩ са стълб на европейската рамка за сигурност. Те действат като основна защита срещу заплахите от страна на Русия и Китай - държави, които представляват потенциални нарушения на европейския ред.

Стремежът към стратегическа автономия на ЕС набра скорост около първия и втория мандат на американския президент Барак Обама. Признавайки недостатъците на „рестартирането“ на отношенията с Русия, администрацията на Обама измести фокуса си към Азия, като особено увеличи военноморското си присъствие в Тихия океан и намали силите на САЩ в Европа. Този завой съвпадна с разрастващата се концепция за стратегическа автономия на ЕС, особено в Брюксел и Париж.

По онова време повечето хора подценяваха агресивната позиция на Кремъл. Събития като анексирането на Крим от Русия и военните интервенции в Донбас не промениха съществено схващането на Вашингтон, че Китай, а не Русия, е основното предизвикателство пред Запада.

Идеята за Китай като потенциален узурпатор на глобалното господство на САЩ става все по-разпространена във Вашингтон, особено след като политиката спрямо Китай се превърна в централна тема на американския стратегически компромис на фона на интензивното политическо съперничество по време на изборите през 2016 г. Този контекст насърчи нарастващите опасения на европейските лидери от стратегическо изоставяне от страна на Америка, засилвайки дискусията за необходимостта от стратегическа автономия на ЕС.

Стратегическата автономия като политически инструмент

Концепцията за стратегическа автономия на ЕС, първоначално обоснована от легитимната загриженост за намаляването на интереса на САЩ към традиционните им европейски съюзници, впоследствие се превърна в спорен политически инструмент. Концепцията се хареса особено на европейските политици, които искат да поставят под въпрос силата на трансатлантическите връзки, например френския президент Еманюел Макрон.

В ранните етапи на президентството на Доналд Тръмп в САЩ стремежът към стратегическа автономия на Европа послужи като политически целесъобразен лозунг както за американския лидер, така и за президента Макрон. Първоначалният скептицизъм на Тръмп към НАТО в крайна сметка се превърна в по-широко нежелание за подкрепа на европейските съюзници.

Тази промяна от усилията на президента Обама да насърчи увеличаването на европейските разходи за отбрана към по-конфронтационната и изолационистка позиция на наследника му Тръмп се отрази на амбициозната програма на Макрон. Провокативното му твърдение, че НАТО е в „мозъчна смърт“, съвпадна с реториката на Тръмп. Такъв беше случаят в началото на първия мандат на президента Макрон - през последните седмици подходът му претърпя сериозна промяна.

Възраждането на американския изолационизъм - позиция, която до голяма степен отсъства в основната политика на САЩ от началото на ХХ век, се пресече с амбицията на френския президент Макрон да създаде независима европейска сила. Тази концепция за европейски суверенитет заемаше видно място по време на френското председателство на ЕС през първата половина на 2022 г.

Признавайки военната уязвимост на ЕС, която не можеше да бъде променена бързо, стратегията на президента Макрон се насочи към икономическо овластяване като основно средство за засилване на глобалното влияние на ЕС. Неговата визия се въртеше около данъците в целия ЕС и икономическите отношения с Китай, дори в разрез с Вашингтон, например чрез Всеобхватното споразумение за инвестиции с Пекин. Френската програма наблягаше и на цифровата автономност на ЕС, като се застъпваше за напредък в производството на полупроводници, създаване на европейски „облак“ и налагане на допълнителни регулации на цифровия пазар. В основата на стратегията на Франция беше идеята за консолидиране на европейския промишлен сектор, така че европейските корпорации да могат да се конкурират по-ефективно с американските и азиатските си колеги.

Основните мотиви както на Тръмп, така и на Макрон, макар и външно насочени към националната и европейската стратегическа автономия, бяха вътрешни. Тогава позицията на френския президент беше най-вече средство за ангажиране на неговия електорат.

На фона на тези дискусии за стратегическата автономия и реформите в НАТО се запази убеждението, че трансатлантическият принцип за отбрана "всички за един" неволно изостря напрежението с Русия. Предложенията на президента Макрон не бяха посрещнати с ентусиазъм дори сред страни, които традиционно критикуват доминацията на САЩ, като Германия, Испания, Италия и по-малките държави от ЕС като Гърция. И в крайна сметка стана ясно, че застъпничеството на Франция за стратегическа автономия на Европа е по същество подмладено повторение на вековната френска амбиция да се издигне статутът на Франция в ЕС и да се увеличи нейната сила при преговорите със САЩ.

Макар че този стремеж към автономия често влизаше в противоречие с целите, подкрепяни от последователните председателства на ЕС, в момента Белгия - настоящият председател - е защитник на каузата.

Европа все още е силно зависима от външни фактори

Пандемията от Ковид-19 даде тласък на стремежа на ЕС към стратегическа автономия, а пълномащабното нахлуване в Украйна го ускори още повече. Засилената агресия на Русия подчерта суровата реалност на зависимостта на ЕС от външна подкрепа, особено от САЩ, за военна помощ на Украйна.

ЕС направи крачка напред към енергийна независимост от Русия, въпреки че това начинание все още не е завършено. Усилията за намаляване на икономическата зависимост от Китай са по-малко успешни. Разминаването между „стратегическата автономия“ като политически идеал и нейното практическо приложение, особено в областта на отбраната, е дълбоко очевидно.

По време на конфликта в Украйна създаването на коалиция за боеприпаси, ръководена от европейския комисар по вътрешния пазар Тиери Бретон, беше добър пример за конструктивна стъпка към стратегическа автономия в отговор на предизвикателствата, породени от войната. Целта на коалицията да закупи 1 милион боеприпаси за 1 милиард евро имаше за цел да приведе икономиката на ЕС в съответствие с новите реалности в областта на сигурността в Европа.

Въпреки амбициозното начало обаче успехът на проекта остава несигурен. Без помощта на САЩ ЕС може да постигне само половината от темповете на производство на боеприпаси в Русия, което е решаващ фактор както за фронтовата отбрана в Донбас, така и за предпазните запаси срещу потенциални руски офанзиви.

Понякога историческите резултати зависят от на пръв поглед незначителни фактори. Войната в Украйна показа, че истинското мерило за способностите на Европа се крие не в широката реторика на стратегическата автономия, а в по-осезаеми и непосредствени стъпки, като производството на боеприпаси.

Ваймарският триъгълник

Може би ЕС ще стане по-автономен не поради теоретични съображения, а поради необходимостта от практически действия. Няма съмнение, че през следващите седмици Украйна ще изчерпи боеприпасите, които получи от САЩ. Последиците от нова руска офанзива ще бъдат тежки за Украйна, но и за други държави от антипутинската коалиция.

В САЩ председателят на Камарата на представителите Майк Джонсън блокира решенията на Конгреса, одобряващи военна помощ за Украйна, което принуди страните от ЕС да действат. Чешкият президент Петер Павел осигури финансиране за спешна доставка на 800 000 боеприпаса. Полският премиер Доналд Туск и Макрон се срещнаха с германския канцлер Шолц, за да обсъдят увеличаването на военната ангажираност на Германия (особено разрешаването на доставката на ракети „Таурус“). Подходът на Макрон към войната в Украйна претърпя истинска промяна през последните седмици. Сега френският лидер се превърна в един от най-яростните защитници на увеличаването на помощта за Украйна и многократно повдигна въпроса за възможността за изпращане на войски на НАТО там.

Концепцията за стратегическа автономия, която доскоро беше само теоретична дискусия в ЕС, сега е подтикната към практически действия от Ваймарския триъгълник, Европейската комисия, Обединеното кралство и други европейски държави (Чешката република, Естония, Латвия и Литва). Това ще бъде от особено значение, ако САЩ участват в по-малка степен - например в случай на ново президентство на Тръмп.

Сценарии

Що се отнася до стратегическата автономност на Европа, три неща са ясни. Първо, европейската сигурност не може да бъде отделена от участието на САЩ. Трансатлантическият съюз остава незаменим. Второ, независимо от доминиращата политическа партия в САЩ, се забелязва тенденция на намаляване на американския ангажимент към европейската сигурност. Трето, последиците от пандемията Ковид-19, съчетани с войната на Русия срещу Украйна, разкриха стратегическата уязвимост на Европа. Едва през последните седмици страните от ЕС започнаха да изграждат своята независимост от САЩ и активно да се подготвят да се защитават срещу Русия.

Появата на все по-настъпателен Китай наред с Русия на Владимир Путин изправя Европа пред нови геополитически предизвикателства. Тези заплахи изправят европейските държави пред техните ограничения. Промяната им ще изисква от европейските членки на НАТО да изградят производствен капацитет за конвенционални оръжия и да рационализират доставките за Украйна. ядрените арсенали на Франция и Обединеното кралство, макар и значителни, предлагат само ограничени гаранции за европейските съюзници като Полша и Литва. Колкото и да са жизненоважни тези ядрени способности, те не могат да осигурят всеобхватни гаранции за сигурност, особено за нации в европейската сфера на сигурност, но извън официалните структури на алианса, като Украйна.

Продължаващият конфликт в Украйна послужи като проверка на реалността, показвайки, че идеята за стратегическа автономия на ЕС понастоящем е непостижима. Дори при значителни усилия от страна на водещите членове на ЕС и НАТО постигането на истинска стратегическа независимост на ЕС е далечна перспектива. Вместо това колективните усилия могат да доведат само до подобие на автономия в обозримо бъдеще.

Европа постепенно подобрява рамката си за отбрана

Геополитическият натиск, упражняван от руската заплаха, китайското влияние и колебанията в американската политика, вече започна да предизвиква промени в ЕС. При този сценарий стремежът към стратегическа автономия може и да не се реализира бързо, но може да постави началото на период на постепенно укрепване на Съюза - при условие че държавите-членки на ЕС успеят да избегнат значителни разриви. По-специално централноевропейските държави могат да спечелят, като потенциално се превърнат в производствен център на Европа, ако част от производството се премести от Азия в страни като Полша и нейните регионални съседи.

Този сценарий зависи от предположението, че няма да възникнат нови вътрешни напрежения и че съществуващите няма да се засилят. Въпреки това позицията на страни като Унгария и Словакия, наред с други, може да постави под въпрос стремежа на ЕС към дори подобие на стратегическа автономия.

Усложненията могат да се задълбочат, ако консенсусът по въпроси, изискващи единодушие, в рамките на Европейския съвет се окаже трудно постижим или ако някои държави членки насърчават по-тесни връзки с Китай за сметка на отношенията си със САЩ и Канада. При тези обстоятелства най-осезаемият резултат може да бъде „стратегическа микроавтономия“, тясно насочена към повишаване на способността на ЕС да произвежда боеприпаси в мащаб, достатъчен за задоволяване на непосредствените нужди. Макар и на пръв поглед скромно, това постижение все пак би могло да представлява значителен успех, който потенциално да възпре по-нататъшни агресивни маневри на президента Путин срещу европейските държави. На този етап целта е проста: да се предотвратят по-нататъшни руски настъпления към Запада през тази година.

Европейските отбранителни способности остават слаби

При този сценарий продължаващото господство на президента Путин, съчетано с устойчива подкрепа от страни като Иран и непреклонна позиция срещу Европа, може да изостри стратегическата уязвимост на европейските държави, особено на тези от Централна и Източна Европа. Ако колективната отбрана на Европа остане разпокъсана и неефективна, тези държави могат да се насочат към търсене на индивидуални гаранции за сигурност директно от САЩ, заедно с увеличена подкрепа за военното производство от азиатските съюзници на Америка.

Този стремеж към двустранни споразумения за сигурност, предизвикан от разочарованието от способността на ЕС за стратегическа автономия, може да има дълбоки последици. Във Франция, например, се наблюдава нарастващ консенсус, че трябва да се направи всичко възможно за укрепване както на НАТО като цяло, така и на отбранителните способности на европейските му членове. Неспособността да се насърчи чувството за колективна устойчивост в ЕС може да доведе до по-широко разпадане на стратегическото единство не само в рамките на Съюза, но и в НАТО. /БГНЕС

Анализ на полския политолог и историк Павел Ковал. Неговият анализ е публикуван в GIS reporter.