За да се постигне социално щастие според Ерих Фром е нужно да се опознаят законите, характеризиращи човешката природа, както и присъщите цели на нейното развитие и разгръщане, защото с преобразуването на света около себе си личността преобразува самата себе си в хода на историята.

И тук идва въпросът с какви личности разполага в момента българското общество, те имат ли качествата на истински лидери, притежават ли хáризма да увлекат със словото и „фасона“ си мнозина и най-важното какви идеали им предлагат. Другото важно обстоятелство е историята (събитийност), която се разгръща в момента, доколко динамична е и дали предлага подиум за автентична изява. Със сигурност историята като абстрактно понятие, под което разбирам събитията в света в момента, е благоприятна сцена – предлага се избор между цивилизации, между враждуващи държави, предусеща се пренареждане на световния ред, има глад за духовни лидери, които да дадат нова посока в развитието на мирозданието, което едновременно се глобализира чрез технологиите, но и се фрагментира, благодарение на страховете и амбициите си. Именно чрез това: чрез развитието на собствения си потенциал и чрез преобразуването му в съответствие със собствените му възможности, човек се намесва в хода на историята.

А тук имаме комедийни публични изяви, които не успяват да надхвърлят границите на нашата затворена група и най-вече не сколасват да прикрият очевидния личен интерес. Затова не бива да се забравя, че основните страсти и стремежи на личността произлизат от цялостното му съществуване, а те водят било то към здраве и щастие (личностно и социално), било то към болести и нещастие. Човек придобива психично здраве, само ако достигне чрез развитието си пълна зрялост според характеристиките и законите на човешката природа, а душевните болести, респ. нездравият социален климат, се състоят в неуспеха да се постигне именно това развитие. Успяващите у нас са много, но успелите са малцина и винаги охулени, поставени под съмнение, сегрегирани.

Обществото ни е болно, загубило вярата си и донякъде идентичността си. То не може да се откъсне от злободневието, да надмогне завистта, да се обедини около национални идеали, каквито са съществували през XIX и началото на XX в., защото е по-лесно да идеализираш миналото, отколкото да строиш здраво бъдеще. И не на последно място, защото българският социум вече не държи на хора „от сой“. А да си „от сой“ значи да носиш отговорност не само за своето име, а за това на баща ти, дядо ти и прадядо ти; да стъпваш в ценза си и върху техните дипломи; да имаш „чейне и фасон“; да влизаш в битки за другите и да си родолюбец.

Та затова в днешна България будители няма. Има боледуващи, които празнуват Деня на будителите. /БГНЕС

--------------

Проф. д.н. Емануел Мутафов, историк на изкуството. Анализът е написан за БГНЕС.