Разширяването на ЕС в посока Западните Балкани беше една от най-обсъжданите теми през 2023г. Но въпреки протегнатата от Брюксел ръка, държавите от региона продължават да бъдат заложници на конфликтите, останали в наследство още от периода на разпад на Югославия.

След сръбската агресия срещу Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина и Косово, както и непрекъснатите опити за дестабилизация на Македония, регионът на Западните Балкани често е възприеман неправилно от геополитическите анализатори като арена на тлеещи етнически и религиозни конфликти. А истината е, че в тази част на Европа има държава, която не се е отказала от своите хегемонистични намерения, обединени в т.нар. „Сръбски свят“.

Взривният потенциал на тази рискова зона се повиши още повече на фона на руската агресия в Украйна. Небезизвестни са симпатиите, които редица политически играчи от региона таят към Русия и режима на Путин. Традиционно силното руско влияние сега създава опасност от разпалване на тлеещите конфликти и именно тази опасност засили интереса на ЕС от интеграция на този регион. В този геополитически контекст дойде и призивът на Шарл Мишел за разширяване на ЕС през 2030 г, направен по време на Стратегическия форум в Блед.

Редица държави от региона отдавна са подали молби за членство в блока, но въпреки това никоя от тях дори не е започнала реалния преговорен процес. Всяка страна има пред себе си различни условия, които трябва да покрие, за да започне преговори със съюза на 27-те. Въпросът е дали в страните от региона има достатъчна политическа воля, за да изпълнят отдавана отлаганите ангажименти? Какво е развитието по тези, без съмнение, болезнени въпроси почти две години след руската инвазия в Украйна?

Конституционните промени в Северна Македония

През 2017 г. правителствата на България и Северна Македония подписаха договор за приятелство и добросъседство, изпълнението на чийто точки трябваше да доведе до започване на преговори между Скопие и ЕС. Оттогава насам обаче Северна Македония не прояви политическа воля нито да прекрати насилието над македонските българи, нито да спре фалшифицирането на исторически факти и насаждането на омраза към България. Вследствие на неизпълнение на договора, 44-тото Народно събрание на България прие рамкова позиция, която потвърди подкрепата за европейската интеграция на Скопие, но призова ангажиментите да бъдат следвани стриктно.

Така се стигна до предложението на Съвета на ЕС (т.нар. френско предложение), което дойде в края на юни 2022 г. То беше прието и от двете държави, като по този начин условията, които Скопие трябваше да изпълни според договора от 2017г., станаха част от преговорната рамка на страната с ЕС. Нещо повече, записването на българите като държавотворен народ в преамбюла на македонската конституция се превърна в задължително условие за започването на преговори.

Проблемът с изпълнението на последното е, че конституционна промяна изисква мнозинство от 2/3, а управляващите в Северна Македония не разполагаха с достатъчна подкрепа в Скупщината. Така стеклите се обстоятелства превърнаха партията ВМРО-ДПМНЕ в ключа към продължаването на РСМ по пътя към ЕС. Формацията обаче твърдо заяви, че няма да подкрепи промените в основния закон, които определи като „български диктат“. Стигна се до решение за предсрочни парламентарни избори през 2024 г., които обаче едва ли ще доведат до качествено нова ситуация. Ако се доверим на сайта „Europe Elects” (платформа обобщаваща социологически проучвания от цяла Европа), то става ясно, че сегашната опозиция ще заеме първото място с 35%, докато досега управляващите социалисти ще се намират на цели 12% от ДПМНЕ, което прави перспективите за конституционни промени и респективно започване на преговори все по-малко вероятни.

Наред с действията на политическата сцена, силите, които са противници на европейското бъдеще на РСМ, се опитаха да ескалират отношенията с България, посредством провокации към българите в Северна Македония. Най-фрапантните подобни примери бяха побоят над Християн Пендиков, секретар на българския културен клуб „Цар Борис III” в Охрид и блокирането на стотици българи на границата, идващи да се преклонят пред тленните останки на Гоце Делчев, в деня на неговото рождение. Като провокация можем да посочим и поведението на македонския президент Стево Пендаровски по случай 120-тата годишнина от избухването на Илинденското въстание. Президентът предпочете да отбележи празника със сръбския си колега Вучич, вместо да го направи с представители на българските институции, така както е отбелязано в договора от 2017 г.

В Македония предстоят съставяне на т.нар. техническо правителство и нови избори през 2024 г. Едно е ясно - десетилетната държавна политика на омраза към българите и общото ни историческо минало няма място нито в двустранните ни отношения, нито в рамките на ЕС. София подчерта многократно, че няма двустранен проблем със Скопие. От македонското общество и политици зависи бъдещето на РСМ като достойна, европейска държава, която впрочем няма по-голям приятел от България.

Конфликтът между Косово и Сърбия

2023 г. беше годината на може би най-големият срив в отношенията между Косово и Сърбия, от косовската война за независимост през 1999г. насам. Ситуацията ескалира по време на местните избори в Косово, които се проведоха през април, тъй като сръбското малцинство, което е доминиращата етническа група в северната част на страната, бойкотира вота в четирите северни общини. И така при избирателна активност от едва 3,5%, изборите за кмет в четирите северни общини бяха спечелени от етнически албанци.

Това стечение на обстоятелствата изкара стотици разярени сърби по улиците, като протестиращите настояваха за изтеглянето на албанските кметове. Стигна се до масови размирици между демонстрантите и войниците от мироопазващата мисия на НАТО в Косово (КФОР), които доведоха до раняването на десетки миротворци и косовски сърби.

Интересното в случая е, че тези събития се случиха на фона на постигнатото на 27 февруари Охридско споразумение. Договорката представлява анекс към основното споразумение, подписано от двете страни 9 години по-рано в Брюксел, чиято основна цел е нормализацията в двустранните отношения. Охридският анекс включва задължения, които двете страни трябва да изпълнят, за да продължат пътя си към ЕС. От една страна Косово трябва да създаде Асоциация на сръбските общини (АСО) в северната част на страната, от друга Белград трябва да признае косовската независимост. Упоритият отказ на сръбския президент Александър Вучич да изпълни тази част от договорката, докато правителството на Албин Курти изрази готовност да реализира АСО, дава жокер за това чий може да бъде сценарият за размириците, последвали изборите.

Небезизвестен е фактът, че режимът в Белград има силно влияние сред косовските сърби, което се прокарва и чрез политически субекти като „Сръбска листа“ (най-голямата партия на косовските сърби). В този ред на мисли, бойкотирането на изборите в Северно Косово може да бъде разчетено като акт на отричане на държавността, който съвпада с наратива използван от режима на Вучич.

Още едно потвърждение за дестабилизиращата, и есенциално антиевропейска, политика на Белград спрямо Косово беше нападението, което група въоръжени сърби извърши на 24 септември в село Банска, Северно Косово. Този акт на агресия доведе до смъртта на косовски полицай и трима от нападателите. Милан Радойчич, близък приятел на Вучич и заместник-председател на „Сръбска листа“ пое отговорност за нападението и призна, че сам е участвал в него. Радойчич потърси убежище в Сърбия, която отказа да го екстрадира в Косово. Това нападение накара ЕС да преосмисли поведението си спрямо Сърбия и да настоява за разследване, което да установи фактологията около намесата на Белград в случилото се в Банска.

Политиката на Милорад Додик

Макар и останалите страни от региона да не са изправени пред двустранни проблеми с някоя своя съседка, пред тях стоят не по-малко важни въпроси за решаване като върховенството на правото, справянето с корупцията и проблеми от чисто вътрешно естество. Босна и Херцеговина (БиХ) е може би най-яркият пример за държава с подобни проблеми. Макар и страната да получи статут на кандидатка през 2022г., вътрешнополитическите ѝ проблеми, които към този момент изглеждат непреодолими, не вдъхват усещане за скорошно присъединяване към блока.

Етническото разделение на страната, което е намерило отражение и в нейното административно-териториално устройство, представлява може би най-сериозният проблем за БиХ. Етническите сърби на практика се радват на автономно управление в рамките на ентите Република Сръбска, начело на който стои Милорад Додик, известен със своите сепаратистки идеи и близки отношения с Вучич и Владимир Путин. Провокациите на Додик не спряха през настоящата година, като в момента дори се води дело срещу президента на Република Сръбска, поради отказ на последния да изпълни решение на върховния представител в БиХ Кристиян Шмидт. Санкционираният от САЩ Додик дори си позволи да нарече Шмид „нацистка свиня“. Поведението на президента на РС, който повече пъти е завявал, че мечтае за „Велика Сърбия“, отколкото да види БиХ в ЕС, едва ли дава добри перспективи за членството на федералната държава.

Въпреки че ЕС, в синхрон с геополитическите обстоятелства, благосклонно протегна ръка към Западните Балкани, изглежда все по-вероятно държавите в региона да останат заложници на етнонационализма и частните интереси на политическите елити. Ако лидерите на тези държави не направят усилие по пътя към стратегическата цел, а продължат с популизма, то 2030 г. може да е срок, който ще се окаже твърде ранен за много от страните в региона./БГНЕС

-----------

Велислав Илиев, редактор в Международния отдел на БГНЕС.