През последните седмици има серия от събития, които подсказват, че в България тече опит за промяната на вектора на развитие на страната, който може да се превърне в реалност, ако не се състави стабилна власт, която да даде перспектива на българските граждани през следващите поне 2 години.

Снимката на президента Румен Радев гол до кръста, в която той демонстрира отлична физическа форма, напомня много на снимките на руския президент Владимир Путин отпреди няколко години.

Също така през последните седмици президентът Радев все по-открито заявява позиции по международни въпроси, и на първо място свързани с войната на Русия в Украйна, които се доближават до тези на Кремъл. Използвайки опита си на военен, на прекрасно избрани места – на военни учения или пред бивши военни - президентът плаши българското общество, че е възможно разрастване на конфликта и дори използването на ядрено оръжие. Играейки си със страховете на българина, Радев трупа точки, които се надява много скоро да капитализира, ако се стигне до нови седми предсрочни избори през септември или октомври.

Към това трябва да добавим и разрасналата се външнополитическа активност на Радев в страни с открита проруска ориентация – визитите в Унгария и Черна гора, които може да посети, защото в други нормални западни държави той не е канен.

Сляпото копиране на модела „Путин“ от неговите български подражатели е доста опасно, защото този модел е изключително неподходящ за България поради причината, че нашите две страни, които уж ни се представят за близки, всъщност имат доста различна история през последните 300 години. Да, наистина ние бяхме заедно 45 години от 9-септемврийския преврат 1944 г. до дворцовия преврат от 10 ноември 1989 г., и тогава бяхме принудени да следваме съветския модел, и след неговото сгромолясване може би се сблъскваме с някои общи проблеми и предизвикателства, но по същество различията ни са много по-големи.

Основният проблем, пред който се изправя Русия, и който тя, за съжаление, не успява да реши вече повече от 120 години, е свързан с това дали една голяма многонационална империя може да изгради функционираща демокрация от западен тип, или това демократично управление ще бъде слабо и ще доведе до децентрализация и разпад на многонационалната държава, което е абсолютно неприемливо за руския елит.

Русия прави два опита да отговори на този въпрос и двата засега са неуспешни. Първият е след Първата руска буржоазна революция (1905-1907 г.), когато се създават парламент, правителство, Конституция, прави се опит външната политика да бъде подчинена на парламента и правителството, т.е. на гражданите, а не на самодържавието, т.е. управляващата феодална върхушка, начело с царя. Този първи опит приключва безславно със започването на Първата световна война и последвалите го революции, Февруарска и Болшевишка през 1917 г., които слагат край на Русия, и през следващите над 70 години поставят под похлупак решаването на този въпрос. За да изникне наново след 1992 г., когато след разпада на СССР се появява нова Русия. Но тази Русия на Елцин, просъществувала от 1992 до 31 декември 1999 г., също не успява да даде истински отговор на въпроса дали в Русия е възможно демократично управление без да се разпадне, - или по-точно го дава, но в обратната посока, - че не е възможно. Тогава от 1998 г. в руското общество се появи потребността от силната ръка, нейни поддръжници бяха както политици от левицата, така и от десницата, включително такива, които днес се възприемат като либерали и дори противници на Путин, като покойния Борис Немцов.

Излизането на Путин на политическата сцена и провеждания от него курс на реформи, който е свързан със силното участие на държавата в икономическите процеси, изглеждаше доста неразбираем в свят, който се движеше към либерализация и приватизация. Но всичко това има своето руско обяснение в контекста на една 300-годишна история на модернизацията и вестернизацията, започнала още с реформите на Петър Велики и продължаваща с различна интензивност до ден-днешен. Най-общо казано, Русия закъснява по пътя на капитализма, по който тръгва едва с осъществяването на Великите реформи на Александър ІІ, и преди всичко с отмяната на крепостното право през 1861 г., за което този консервативен владетел ще остане в историята като "Царя Освободител". Това закъснение и липсата на силна буржоазия, която може да създаде силна национална индустрия, ще доведе до активното участие на държавата в икономическите процеси. Избухването на Първата световна война ще усили още повече тези процеси и когато през 1917 г. болшевиките вземат властта, държавният сектор ще е толкова голям, че последвалото одържавяване в Русия ще премине много по-лесно и плавно, за разлика, например, от една България след 1944-1946 г., когато се провежда национализацията. Всъщност това е едно доказателство за различния път, който Русия и България имат в икономическата сфера, а и като цяло в обществените отношения. Тези различия веднага се набиват на очи, когато сравним руската история с тази на възрожденска и следосвобожденска България.

След 10 ноември 1989 г. България се опитва много бавно и с много трудности да се върне към пътя, от който беше насилствено отклонена на 9 септември 1944 г.

Русия при Путин също се опитва да се върне към едни модели на управление, характерни за късната империя на Романови (1861-1917 г.). При Путин имаме силна държавна намеса в икономиката с цел запазване на статута на Русия като велика държава след разпада на СССР, също както при Александър ІІ, където имаме силно държавно участие в икономиката с цел възстановяване на „великодържавния статут“ на Русия след Кримската катастрофа (1853-1856 г.).

Този кратък и доста схематичен поглед към руската история има за цел да обрисува някои основни черти на „Путинизма“ като система, за да може да стане ясно, защо се случват такива неща в Русия, и защо те не би трябвало и не трябва да се случват в България.

За съжаление, обаче реалността у нас е друга. У нас отдавна съществуват български Путинисти, които копират външните авторитарни черти на този режим и нямат нищо общо по същество с него, и няма как да имат, защото България е имала различно историческо развитие от Русия, въпреки огромното влияние, което тази голяма държава ни оказва от Възраждането до днес.

Ако тези родни последователи на Путин вземат властта, а това може да стане реалност, ако 50-ото Народно събрание не излъчи стабилен кабинет със средносрочен хоризонт на действие поне 2 години, през които да успокои обществото и да осъществи предвидените мерки по Плана за възстановяване и устойчивост, България рискува да изпадне в доста неприятна ситуация, нареждайки се до недемократични страни като Унгария и Сърбия, където също управляват последователи на Путин. Но за разлика от тях, които имат и собствена национална програма, според техните разбирания, ние ще се окажем в един коловоз с държави с открита антибългарска политика.

Ако вземем страната на Русия, към което ни тласкат българските Путинисти, начело с Радев, това означава да се преклоним пред Сърбия и нейните амбиции за „Сръбски свят“ – проект, който е пряко насочен срещу България и Европа. Благодарността ни към Русия не трябва да ни замъглява до такава степен, че да жертваме националния интерес и благополучието на българските граждани, което може да бъде гарантирано единствено и само като част от Европейския съюз и НАТО. І БГНЕС

-----------

Георги Пашкулев, главен редактор на БГНЕС.