С изкуствения интелект няма да се направи нещо ново, нито ще дойде някакъв нов Ренесанс в изкуството. Той няма да помогне, а ще има деструктивен характер, не просто ще ползва еклектични образи, а ще пречи. В това е убеден живописецът Михаил Лалов, заявявайки пред БГНЕС своята ясна позиция в разговор с Дияна Тушева, проведено в неговото ателие - голямо хале на стара фабрика - в Курило.

Въпросът към художника е логичен, тъй като сме във време, в което ИИ/ изкуственият интелект/ постига все нови и нови висоти, дава безупречни отговори, точни решения на проблеми от всякакъв характер, изумява с познания, трупани в многовековния човешки опит.

И все пак... нещо много, много съществено не му достига!

Питам Михаил Лалов възможно ли е ИИ да навлезе дотолкова в сферата на изобразителното изкуство, че да направи присъствието на уникалния творец безсмислено. Това е най-лесният начин за изкуствения интелект, той първо там ще влезе, в изкуството, подчерта художникът. Да не говорим, че това вече е факт. Процесът е задействан. „Защото е най-лесно да се вземат оттук и оттук най-хубавите картини и за започнеш да ги развиваш, да ги правиш. Изкуственият интелект ще ни затрупа от негови творби. Който иска, който му позволи, могат да се разрушат много ценности“, предупреждава Лалов.

Дали пък Апокалипсисът в изкуството под маската на неудържимото развитие на новите технологии вече не е посял своите плодове? И защо да са отровни? Та нали сме свидетели на изумителни дизайнерски решения на ИИ, инвеститори вече не готвят шестцифрени суми и нагоре за грандиозни проекти, които се постигат почти безплатно с няколко цъквания на мишката. Кое е сбъркано в тази картинка, кое е плашещото?

Изчезването на хуманното, на връзката с Човека, на Божествената искра? Може би звучи анахронично, немодерно. Нима?

Ателието на Михаил Лалов ми се стори на края на света. Един час път от центъра на София, обикаляне през криви пътища, пресичане на жп линии, зарязани, полуобитавани стари сгради, проснати изпрани дрехи по оградите...И накрая бивш промишлен двор, с няколко реда слънчеви панели, зад стената, в която се помещава светая светих на художника. И Алиса от Страната на чудесата би се сепнала от този брутален контраст.

Помещението е огромно, на две нива, стените са целите с окачени творби на художника от различни периоди, работните места са повече от десет, на всички тях лежат платна, картони с недорисувани теми, бои, четки, рисунки-подсказки...Има кътове за отдих, за срещи с приятели, театрални завеси висят на някои от тях, има дори спалня, останала от „емиграцията“ тук на живописеца по време на ковида. Да ,очевидно е ателие, но прилича и на дом, и на театрална сцена, и на музей, и на галерия. Който обича изкуството на Мишо Лалов, може да дойде тук и да гледа не с часове, а с дни. И все нещо ще открива за първи път.

Като изографисаните кратунки-гърлушки, които се въртят по часовникова стрелка като балеринки и които можеш да съзерцаваш с опит да отгатнеш танца на фигурите, емоцията на странния сюжет от митологични светове. Хем ритуално български, хем универсални.

Но най-голямото чудо е самият художник. За над 70-те си години, от които 40, посветени на изкуството, прекарани само в работа над платното и листа, с над 50-те си самостоятелни изложби, стотици участия и творби, пръснати по всички краища на света, той изобщо не прилича на изолиран самотник. Толкова е продуктивен, все едно денонощието е от 25 часа!

Да не говорим пък, че е от малкото съвременни творци, които се издържат само от рисуване - нещо немислимо и невъзможно за повечето от тях. В страна като нашата, бедна на истински меценати, чудото на Лалов е в поклонниците му. Мнозина от тях нямат средствата, за да притежават негови творби, но го следват неотлъчно.

Пословична е работоспособността му, но все пак го питам кога рисува- от 8 сутринта до 5 следобяд ли? Или чака вдъхновението ? Той се смее... „Сложна работа. Това да чакаш...няма да дойде. Трябва сам да си го намериш вдъхновението. Не винаги идва, но на тези години, когато човек има много практика, сам си го намираш, наистина. За мен рисуването е и работа, и удоволствие. Но си го правя редовно, за да мога да си поддържам формата. Като спортистите“, разказва той.

Мнозина го знаят с магическите му композиции на голи и полуголи женски тела, вплетени в странни танци сред музика, отричаща гравитацията. В последните години се е посветил на абстрактната живопис , пропита с естетиката на джаза. Слуша го, докато работи. „Фигуралните композиции са сложни да ги измисляш, но при абстрактните друга мисъл тече. Правя абстрактните платна по вътрешен импулс и естетиката, която създавам за момента. Работя с колорит, с линия, но трябва да намериш баланса“, споделя Лалов. В творчеството си е стигнал до онази искра, която го дарява с неочаквани образи, дори когато спонтанно плиска боята върху бялото платно. Някои смятат, че е просто и елементарно. Но не е!

Колкото повече гледам платната му, толкова повече ме преследва една почти еретична мисъл, при все че художникът не иска да бъде сравняван и оценяван. Димитър Казаков-Нерон и Михаил Лалов- познавам много добре и двамата. Единият вече е във вечните небесни полета...Много неща ги разделят, особено характерите. Нерон беше гневен гръмовержец на словото и четката / „Те не ме разбират, не могат да пишат за мен!“/, изразяваше рана и гняв, но бе топъл в душата и платната си. „Махнете месото и сланината от телата, само ги загрозявате“, крещеше той срещу колегите си. Михаил е като възпитан семинарист в сравнение с него- мек, разбиращ, съществуващ и ...щастлив. Истински щастлив човек, с голямото си семейство, с дъщеря си Гергана, талантлив живописец. Но къде се пресичат? Защо си мисля, че Лалов е най-близкият наследник на Казаков?

И двамата са почти религиозно отдадени на изкуството, на космологията и микрокосмоса, в които не действат естествените закони. Нерон живописваше, проектираше ротонди, иконописваше керамика, ваеше стенописи, веднъж натопи пред мен рисунка в тенджера с кипящ чай, за да добие цвета, който искаше...Михаил рисува върху каквото му попадне-платно, лист, чинии, кратунки, маси, преобразува агресивно цели изложбени пространства, дори изобрети инженерно устройство, което върти четири платна по осите си и чрез смяна на позициите, за да се получат нови композиции/ за съжаление, не достига финансиране, за да го реализира докрай/. И двамата са обожавани от ценителите, но лицемерно приети и де факто отхвърлени от гилдията, която предпочита себеподобните си, щедрите покои на властта и промотирането на еднодневки в конспиративна солидарност. И двамата са от съпротивата, но онази дълбоката, същностната, истинската...

„За мен той е най-големият за момента! Защото работи с главата си. Вярно е, че не мога да го стигна, защото не мога да пиша, не мога да композирам, но се опитвам да рисувам. А той е гений за мен, Голям! И е недооценен от българския народ, да не говорим – от гилдията. Защото завистта там е огромна“, признава Лалов за Нерон.

Този разказ е за Михаил Лалов, оказа се- и за Димитър Казаков-Нерон, но всъщност е носталгия по красотата... /БГНЕС