След речта "За състоянието на съюза" в началото на този месец Wall Street Journal публикува статия, в която се твърди, че "Джо Байдън е Бърни Сандърс". С това се имаше предвид, че някак си тайно, един "демократичен социалист" - и двете думи очевидно са обидни в лексикона на коментатора на WSJ - е нахлул в Белия дом и сега прави политика за обикновените американци, намесва се в несправедливата борба за живота им, опитва се да им помогне да си намерят достойна работа и да им осигури достъпно здравеопазване.
Когато миналата седмица разговарях със Сандърс, се зачудих дали и той се чувства така.
81-годишният сенатор от Върмонт направи една от типичните си кратки, прозявки преди да пристъпи към светския разговор. "Не съвсем", каза той. "От време на време ходя в Белия дом и разговарям с президента, но не, не съм в Белия дом. Но това е "Уолстрийт джърнъл", вестникът на Рупърт Мърдок - познавате Рупърт Мърдок във Великобритания, нали?"
"Е, факт е, че "Уолстрийт джърнъл" е шокиран – нещо повече - потресен,че американският президент има смелостта да спомене в речта си, да речем, че петролната индустрия е реализирала печалба от 200 млрд. долара, докато е вдигала цените за всички; шокирани са да чуят, че президентът иска да се справи с алчността на фармацевтичната индустрия; шокирани са да чуят американски президент да говори за необходимостта от повишаване на заплатите на учителите. Джо Байдън е много по-консервативен от мен. Но за негова чест мисля, че той е видял какво е постигнало прогресивното движение в тази страна. И той се чувства комфортно с някои от нашите идеи - аз оценявам това".
В някои отношения "Уолстрийт джърнъл" е по-точен от Сандърс. Много от предложенията на Байдън наистина изглеждаха дословно взети от манифеста, с който Сандърс два пъти бе победен в надпреварата за кандидат на демократите за президентския пост през 2016 и 2020 г. - политики, за които Сандърс настоява още от времето, когато за първи път се кандидатира за сенатор от Върмонт през 1972 г. През по-голямата част от това време Сандърс - най-дългогодишният независим представител в историята на Конгреса - звучеше донякъде като пророк, който се лута в пустинята на рейгънистката дерегулация (от две десетилетия той настоява за минимална работна заплата от 15 долара на час; тя все още не се е осъществила). В годините след финансовия срив и особено след началото на пандемията, обаче, много повече хора започнаха да се вслушват в него.
За поколението на Милениумите, отгледано сред дигитален шум, Сандърс се превърна през 2016 г. в политическия еквивалент на рядка винилова плоча: осезаема, автентична, надежден източник на вечни китарни рифове. За всички, освен за най-самодоволните от тези фенове - малцина от тях го смятат за продажник, защото в крайна сметка подкрепи "центриста" Байдън - той запазва своята привлекателност. Странно е да си помислим, че прогресивният герой на страната за следващото ново време е осемдесетгодишен - още по-странно е, че и двамата му най-видими политически съперници също са. Сандърс написа нова книга, която отчасти е насочена към поколението, родено след 2000-та година - заглавието ѝ е "Нормално е да се гневиш на капитализма" - напомняйки на младите за техните вековни права и отговорности.