Романтик и идеалист по природа, поетът е такъв и в своите стихове, често рецитирани по селски мегдани, седенки и читалищни сцени.
След 1944 г., обаче, започва системен физически и психически тормоз срещу него и цялото му семейство. Верният на свободата, талантлив и амбициозен юноша не се отказва. Опълчва се и на денационализаторската политика, провеждана от комунистическите партии на България и Югославия под прекия диктат на Сталин и Тито, за създаване на нова "македонска" народност. Отговорът му на подканванията да се пише македонец е: "Само Ботев да бе останал единствен българин на света, аз ще остана вторият след него!" . Тогава написва стихотворението "Ботев" (1946 г.)
Кръстьо знае какви ще бъдат последиците от непримиримостта му и започва да води полулегален живот, крие се от органите на новата, "народна" власт. През март 1950 г. го изпращат в урановите мини в с. Сеславци, като го обричат на бавна и мъчителна смърт. По време на стачка в забоя е убит негов приятел. "Мамо, за нас повече няма живот на този свят", пише в последното си писмо до майка си.
По-късно Кръстьо бяга от мините, и броди нелегално из Пирин. Търси спасение в свободния свят, решава да премине границата, и да емигрира. На 27 юни 1952 г., обаче, е убит при засада край с. Чучулигово.
Според различни версии поетът е заловен, доведен на брега на реката, и разстрелян. В протоколите на Държавна сигурност пише, че е убит като диверсант от Гърция. И днес гробът на Кръстьо Хаджииванов и точното място на което е убит, са неизвестни.
Издигнати са паметници на предполагаемото му лобно място и в центъра на гр. Сандански. Всяка година на 27 юни, пред мемориала на поета в града, множество поклонници честват паметта му. Посмъртно, с помощта на чехословашки активисти на нежната революция, стиховете на талантливия поет излизат в "Стихотворения и поеми" през 1990. През 2003 с финансиране от словашкото правителство се издават "Plamene lásky k slobode".