Никога не казвай никога на "Азиатска НАТО“
Изграждането на коалиции от администрацията на Байдън със съюзниците и партньорите на САЩ в Тихоокеанския регион достигна връхна точка. То започна в началото на управлението с издигането на четиристранния диалог САЩ-Япония-Австралия-Индия (Quad) до нивото на редовни срещи на върха на лидерите. След това, през септември 2021 г., се появи пактът Австралия-Великобритания-САЩ (AUKUS) за производство на атомни подводници за Австралия и за сътрудничество в изследванията на напреднали способности като хиперзвукови оръжия и квантови изчисления.
Успоредно с това през юни 2022 г. НАТО публикува нова стратегическа концепция, в която Китай е посочен като стратегически приоритет. За тази цел блокът започна да кани лидерите на Австралия, Япония, Нова Зеландия и Южна Корея на годишните си срещи на върха. А миналия месец президентът на САЩ Джо Байдън прие японския министър-председател Фумио Кишида и южнокорейския президент Юн Сук-йол в Кемп Дейвид, за да надградят неотдавнашното японско-южнокорейско помирение. На срещата беше поет ангажимент да се провеждат консултации в случай на непредвидени обстоятелства, свързани със сигурността.
След срещата на върха в Кемп Дейвид съветникът по националната сигурност на САЩ Джейк Съливан отговори на спекулациите относно намеренията на САЩ, като категорично отрече, че тристранният ангажимент за сигурност е "ново НАТО в Тихия океан".
Днес САЩ и правителствата на партньорите може и да нямат намерение да се стремят към „азиатска НАТО“, но разгръщането на геополитиката в региона прави този вариант по-вероятен, отколкото е бил през последните седем десетилетия. За да разберем защо, това е важно трябва да разгледаме защо регионът изобщо не е създал организация за колективна сигурност, защо официалните представители на САЩ и съюзниците са толкова категорични в момента, че не се планира създаването на такъв блок, и защо и как това може да се промени?
Мрежата от двустранни съюзи на САЩ в Тихия океан е създадена чрез поредица от преговори след Втората световна война, които водят до създаването на двустранни договори с Япония и Филипините, както и на договора ANZUS с Австралия и Нова Зеландия. По-късно те са последвани от договори за сигурност с Тайланд, Южна Корея и Тайван, като последният договор е заменен през 1979 г. със Закона за отношенията с Тайван след нормализирането на диалога на САЩ с Пекин. Съществуваше и злополучната Организация на договора за Югоизточна Азия, която се доближаваше до модела на колективна сигурност на НАТО, но се разпадна с ескалацията във Виетнам и беше тихо разпусната през 1977 г. Създадената в резултат на това система за сигурност по-късно беше наречена моделът "център и спици", при който Съединените щати бяха центърът, а двустранните съюзи - спиците на колелото на сигурността в региона. Споразумението се различава от НАТО, тъй като ангажиментите за сигурност не са колективни и не създават военен блок.
От китайския президент Си Дзинпин ще зависи дали „НАТО в Тихия океан“ в крайна сметка ще стане реалност.
Според професора от Джорджтаунския университет Виктор Ча, някои във Вашингтон първоначално са искали колективен пакт за Тихия океан, но са се отдръпнали от него поради опасения, че агресивни лидери като тайванския Чан Кайши или южнокорейския Ри Сингман ще използват всякакви колективни ангажименти за сигурност, за да въвлекат целия регион във война срещу Китай и Съветския съюз, за да обединят разделените си страни. Двустранните ангажименти в областта на сигурността изглеждаха по-логични и поради географското положение на региона. За разлика от Европа, тук нямаше непрекъсната сухопътна линия от държави, изправени пред комунистическия блок, много азиатски държави силно не си вярваха една на друга (поради неуредени граници или враждебност в резултат на Втората световна война – бел.ред.) и - може би най-важното - следвоенна Япония изпитваше силно нежелание да играе каквато и да е милитаристична роля в региона. И накрая, огромната военноморска и въздушна мощ на Съединените щати рязко контрастираше със съветската сухопътна доминация в Европа. Военното превъзходство в Тихия океан даваше на Вашингтон лукса да не се нуждае от колективно споразумение за сигурност.
Седем десетилетия по-късно обаче логиката на по-голяма колективна сигурност в Азия става все по-убедителна, отколкото през 50-те години. Първо, Съединените щати са загубили превъзходството на военната си сила в моретата. Сега Вашингтон и неговите съюзници са изправени пред количествена, ако не и качествена, заплаха, сравнима с тази, с която НАТО се сблъска в Европа по време на Студената война. Второ, преките военни заплахи от страна на Китай и Северна Корея срещу съюзниците и партньорите на САЩ видимо се увеличиха през последните години. В продължение на десетилетия Токио и Канбера бяха далеч от фронтовата линия на Студената война, като Япония беше сигурно убежище за логистична подкрепа на американските сили, а Австралия беше достатъчно отдалечена, за да избира за всеки отделен случай как да се включи в някоя коалиция, водена от САЩ, със своите нишови бойни способности.
Всичко това се промени. Япония преразгледа досегашното пацифистко тълкуване на член 9 от конституцията си, за да даде приоритет на по-голямата военна готовност, както и на съвместните операции със САЩ и други държави. Лидерите в Токио сега се виждат на фронтовата линия на стратегическото напрежение с Пекин, а голямото мнозинство от японската общественост вярва, че ще станат свидетели на военни действия до края на живота си. Австралия намали официалния си предупредителен период (изчисленията на правителството за времето, което страната има преди евентуална значителна атака) от 10 години на незабавно. Тъй като военните стратегии на Китай изглежда предвиждат по-широки регионални нападения срещу точките за достъп на американската армия в региона, най-близките съюзници на Вашингтон сега виждат голяма вероятност да бъдат въвлечени във война, независимо от собствените си намерения. С нарастващата перспектива, че всеки конфликт ще бъде регионален и с нулево време за предупреждение, планиращите очевидно биха предпочели съвместно командване и контрол, както и интегрирано възпиране, ако могат да го получат. С други думи, структури, много подобни на тези на НАТО.
От друга страна, аргументите срещу „азиатска НАТО“ също са станали по-убедителни, отразявайки днешната сложна и противоречива стратегическа среда. За разлика от отношенията на членовете на пакта със Съветския съюз по време на ранната фаза на Студената война - когато Съединените щати и други съюзници като цяло нямаха значителни икономически отношения със Съветския съюз , днес Китай е основният търговски партньор на Япония, Южна Корея, Австралия и повечето други съюзници и партньори на САЩ в региона. Освен това тези държави са заявили целта си в крайна сметка да имат по-продуктивни отношения с Пекин въпреки настоящите търкания и признават, че един съюз от типа на НАТО вероятно би затворил това бъдеще. Друга пречка са опасенията от привличане в капана, като се има предвид различната толерантност на потенциалните членове на алианса по отношение на риска при евентуален конфликт с участието на Тайван.
И накрая, близки съюзници като Австралия или Япония бързо биха посочили, че в условията на стратегическа конкуренция за влияние в множество военни и невоенни области един регионален съюз би отчуждил критично важни държави в Югоизточна Азия и Тихия океан. Някои традиционни съюзници и партньори на САЩ биха могли да се отдръпнат и да се откажат, вместо да се присъединят, което би забавило евентуално възпиране и би окуражило китайските амбиции. Затова не е чудно, че Съливан заяви толкова категорично, че Съединените щати няма да създават „азиатска НАТО“.
Но никога не казвай никога. Ако загрижеността за възпиране на разрушителна и опасна регионална война надделее над загрижеността за търговията, регионалното сближаване или запазването на стратегическата автономия, настоящата мозайка от договорености между Съединените щати, техните съюзници и съмишленици може да се развие в посока на колективната сигурност. Основата на общите ценности, сходното възприемане на заплахите, основните оперативни структури и десетилетията опит в сътрудничеството са налице. Дори и без открита употреба на сила от страна на Китай, деспотичното поведение на Пекин спрямо неговите съседи би могло да доведе до подобен резултат. Не е необходимо това да е целта на Вашингтон, но тя трябва да остане опция, която тихо да направлява приоритетите на алианса. Тогава от китайския президент Си Дзинпин ще зависи дали „НАТО в Тихия“ океан в крайна сметка ще стане реалност./БГНЕС
----------------------------------------------------------
Майкъл Джей Грийн за „Форейн полиси”