Българската православна църква има над 1150 години история, която е тясно свързана с историята, възходите и паденията на българската държава. Тя е пазител на духовността и защитник на българщината в тежките времена на чуждо владичество и и изиграла ключова роля във формирането на съвременната българска нация. На 30 юни тя избира своя четвърти патриарх, след кончината на патриарх Неофит, предаде БГНЕС.

През IX в. България претърпява териториално разширение, което поставя държавата в по-непосредствен досег с християнството от когато и да е било. Така хан Борис, управлявал в периода 852-889 г., решава да въведе официално християнската религия, чрез която славяни и българи да бъдат сплотени. Покръстването на българския народ започва през 865 г.

След това на дневен ред застава въпросът за установяване на самостоятелна българска църква. След църковен събор, проведен в Константинопол, на 4 март 870 г. император Василий I свиква извънредно заседание, на което е взето решение България да получи своя автономна архиепископия под византийска опека, като архиепископът се избира от българския епископат и се утвърждава от константинополския патриарх.

Българската църква започва да се утвърждава на международната сцена паралелно с политическите успехи и културния възход на страната. След битката при река Ахелой на 20 август 917 г. княз Симеон се провъзгласява за „цар на българи и ромеи“. Две години по-късно, поради правилото за наличие на тясна връзка между царство и патриаршия, на църковно-народен събор официално е провъзгласена църковната автокефалия, а българският архиепископ получава титлата патриарх.

През 971 г. Когато Византия завладява източните български земи, центърът на държавата се премества в Западна България. Българската патриаршия също се премества там, като първоначално центърът й е във Воден, а след в Охрид.

След завземането на България от византийския император Василий II Българоубиец през 1018 г. Българската църква остава независима, но под името Охридска архиепископия. Начело на нея Василий || Българоубиец поставя български духовник. С възстановяването на българската държава през 1186 г. от Асен и Петър е учредена автокефалната Търновска архиепископия начело с архиепископ Василий.

През 1204 г. е сключена уния между папа Инокентий III и българския цар Калоян. С нея от българска страна е признато върховенството на католическата църква. В замяна на българския владетел е присъдена титлата „крал“, а на Василий е дадена титлата „примас“, равнозначна на патриарх.

Патриаршията е призната официално през 1235 г. при управлението на цар Иван Асен II. Първият търновски патриарх е Йоаким I, а последният – св. Евтимий. Негова е заслугата за основаването на Търновската книжовна школа, както и за въведената правописно-езикова реформа и направените нови преводи на богослужебни и други богословски книги. Сред делото на патриарха изпъкват още много жития, похвални слова, послания и др. След попадането под османско владичество през 1393 г. св. патриарх Евтимий е изпратен на заточение в Бачковския манастир, където остава до смъртта си.

Към началото на ХV в. Търновската патриаршия вече е напълно подчинена на Цариградската патриаршия. Цариградският патриарх представлява българския народ, който е считан като част от т.нар. „рум милет“, представляващ християнското население в Османската империя.

Духовенството обаче запазва българското самосъзнание и в епохата на Възраждането постигането на независимост на Цариградската патриаршия се превръща в основна цел на националното движение. Съществена част от усилията за постигане на независимост на църквата е изгонването на гръцките владици и замяната им с български, както и премахването на гръцкия език от богослуженията. След Кримската война султанският реформен акт Хатихумаюн създава условия за легални действия в сферата на църковно-националната борба. Така се стига и до Великденската акция от 3 април 1860 г., когато в църквата „Св. Стефан“ епископ Иларион Макариополски отхвърля зависимостта от Вселенската цариградска патриаршия и обявява самостоятелна българска църковна организация. Десет години по-късно султан Абдул Азис подписва ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна структура под формата на екзархия, полузависима от Вселенската цариградска патриаршия – това на практика е първата институция, установена още преди възстановяването на българската държава.

Две години след установяването на екзархията Българската православна църква е поставена под схизма.

Най-тежка е битката между Българската Екзархия и Вселенската патриаршия за православните българи в Македония. На референдума в Скопска и Охридска епархии огромното мнозинство от жителите на тези две епархии се произнася в полза на Екзархията, подчертавайки своя български произход. Значението на този избор е още по-голямо, имайки предвид, че той е направен в свободни условия без никаква външна намеса и натиск върху гласувалите.

След Освобождението е решено седалището на екзархията да се запази в столицата Цариград, тъй като около милион и половина българи остават в пределите на Османската империя. Така на практика се установяват вътрешна и външна екзархийски юрисдикции. Отношенията между църква и държава през следващите десетилетия често са обтегнати. След смъртта на екзарх Йосиф през 1915 г. цели 30 години не може да бъде извършен избор на нов църковен глава.

Схизмата върху Българската православна църква е вдигната на 22 февруари 1945 г. През 1953 г. пък в София е открит Третият църковно-народен събор, по време на който Българската православна църква официално е провъзгласена за патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил. Българската патриаршия е призната от няколко православни църкви, а през 1961 г. Цариградската вселенска патриаршия официално признава възобновената българска патриаршия. | БГНЕС