Перифразирам песента на Лепа Брена, която някога изпя „хайде да се обичаме“, но това е вече далеч от съседна Сърбия, в която шпиономанията е на всяка крачка, а шпионските афери се нижат една след друга. 

Шпионите, както знаем от филмите, действат тайно. Тук в Сърбия изглежда нещата излизат извън контрол и ловът на шпиони получава благословията на върховния командир на тяхната съдба – президента Александър Вучич. След като „Амнести интернешънъл“ разкри аферата за подслушване на местни активисти, журналисти и политици чрез шпионски софтуер, Вучич директно призна и сложи край на всяка илюзия за правова държава, парламентарен контрол на тайните служби и спазване на Конституцията. Ще ми позволите да го цитирам: „Вие наистина ли мислите, че нищо не виждам, че всички са кретени, как се държат политическите партии? Дали не мислите, че всички сме кретени, че не зная кой подкрепя някои министри и че службите в тази държава нищо не работят? Всичко зная перфектно и ви показваме това ден след ден“.

Вучич прави генерални опити да дисциплинира всички и затова подслушва и следи всички, които не мислят като него и то в грубо нарушение на законите, защото всяко подслушване и следене може да се осъществява само чрез решение на съда и прокуратурата, а не по неговите заповеди.

„Амнести интернешънъл“ подробно разкри използването на шпионския софтуер от сръбската полиция и разузнавателни служба за контрол над непослушните журналисти и политици. Веднага последва реакцията на вицепремиера Александър Вулин, който оцени това като атака срещу сигурността на Сърбия и замоли партньорите от партията на Вучич да размислят за приемането на Закона за чуждестранните агенти. Анализаторите в Белград оценяват, че подслушването на журналисти е очакван ход, но и показва, че властта на Вучич няма подкрепа при гражданите. Президентът е уплашен и нервен и вече с цената на всичко ще води битка да задържи своите позиции.

Наред с оценките, че сръбските служби не са отишли по-далеч от наследството на титовата УДБА, вече се появиха и съвети как журналисти и стачкуващи, които не са по вкуса на Вучич, да се предпазят от полицейската шпиономания. Ето и съветите. Когато ви извикат в полицията за информативен разговор, дори и с банално обяснение, трябва да се знае, че няма законно основание да се отнема телефона по начин, който не може да се контролира от притежателя, казват специалисти. И най-добре е да се отива в полицията без телефон. Най-добре е телефонът да се заключва с шифър, а не с отпечатък на пръста или цифров код, защото последният остава следи на екрана, които флорисцентна светлина може да се видят.

Сръбските служби за сигурност отричат аферата с подслушването и я определят като напълно невярна и неточна, твърдейки, че по същия начин работят и другите полиции по света. Независимите журналисти в Сърбия нямат съмнение, че са под ударите на „любопитните софтуери“ и то много отдавна. Опозицията твърди, че шпионажът на властите е стълбът на организираната престъпност, която е откраднала държавата от гражданите, а Сърбия се е превърнала в полицейска държава.

Лично аз нямам драматичен опит с режима на Вучич, който редовно ми дава журналистическа акредитация. Това не означава, че шпиономанията не е навлязла дълбоко в корените на институциите. Преди няколко месеца напуснах международна фирма със сръбско влияние, защото там непрекъснато се търсеха шпиони и се коментираше непрекъснато за коя служба работя – МОСАД, БИА, ЦРУ, а може би и МИ6, при което иронично отговарях, че работя за всички заедно. Въведоха се и аудио и видео камери за подслушване и ми казаха, че, ако не ми харесва, мога да ги съдя. Невероятното подслушване достигна върха на айсберга, когато ми забраниха да пиша каквото и да е за Сърбия и тогава казах сбогом на шпиономанията. 

Сигурно знаех много и станах неудобна. Бях неудобна и за решима на Милошевич, който ми отне акредитацията и на първа страница на правителствения вестник „Борба“ една сутрин прочетох, че заедно с колегите от Си Ен Ен, „Паис“ и „Монд“ трябва да напусна Сърбия за 24 часа като персона нон грата. Не се уплаших и останах, колегите напуснаха Сърбия. Не знам кой ме спаси. Казаха ми, че Холбрук е говорил с Милошевич и той снизходително е махнал с ръка нека остане. 

Сега единствено не се страхувам от думата шпиономания, защото тя е сръбски политически специалитет. Няма да се лъжем, когато пишем за българското малцинство в Сърбия, ставаме екстремно неудобни, както и студентите в Сърбия, и бунтът на опозицията срещу властта на Вучич. Трябва да знаем едно -  журналистите винаги са под ударите на властта в държавите с псевдодемокрация. Едно не ми е ясно защо съм неудобна и за българското посолство, което никога като българка не ме покани на събитие или прием, а България е в сърцето ми, Сърбия – също, но демокрацията по всичко изглежда е сложен процес. Навсякъде. І БГНЕС

Ели Юрукова, кореспондент на БГНЕС в Белград.