Въпросите са подредени в непрекъсната и безкрайна последователност.

Прилики между двамата автократи

Затова нека започнем от това, което е общо между тях. И двамата са автократични владетели. И двамата разчитат на собственото си командване над всички институции, лостове на власт и подчинени хора. И двамата изискват безпрекословно подчинение, не могат да търпят противоречия, не могат да търпят опозиция. И двамата смятат, че са попили цялата мъдрост на света, че знаят всичко и разбират всичко. И така, става дума за двама самовлюбени, нарцистични владетели.

Идеологически те също много си приличат. Еднопартийност, проникнала във всички обществени пори, новокомпониран, агресивен национализъм, строгост, нетолерантност към Запада и симпатии към Русия. И всички останали недемократични системи. И двамата презират демокрацията, мразят свободните медии и злоупотребяват с избирателната воля на хората. И двамата живеят с убеждението, че националните интереси са в тяхната изключителна интерпретация и изключителна юрисдикция. И Милошевич, и Вучич разделят гражданите и спорят помежду си: обявяват своите за патриоти, докато обвиняват другите в предателство и обслужване на чужди сили. И двамата са ксенофоби и параноици. Милошевич беше първият и последван от неговия наследник, който вербува прословути престъпни банди и създава свои собствени паравоенни формирования от тях. Той също така използва черни качулки с бейзболни бухалки, за да смаже протестиращите. По негов пример това прави и сегашният президент на Сърбия.

В националната политика Вучич е лоялен последовател на политиката на сърбокомунизма на Милошевич. Тази странна и изфабрикувана версия на Сърбия, създадена в съзнанието на авторите на т. нар. Меморандум на SANU, широко популяризирана след това сред хората, които не знаят нищо за миналото и историческите си постижения, се превърна в ненарушима националистическа нишка както за първите, така и за вторите. Република Сърбия и нейната териториална цялост, предизвикано отвън разпадане на СФРЮ (Социалистическа федеративна република Югославия), Косово - южната сръбска провинция, антихърватизъм, антибосненство, антиевропеизъм; настоявайки за прилагането на Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН (за Косово) и отхвърляйки същата Резолюция 827 на Съвета за сигурност на ООН (за създаването на Хагския трибунал за бивша Югославия); отричане на масовите зверства в Сребреница и други престъпления, извършени в името на Сърбия по време на войните от 90-те години на миналия век; бомбардировките на Съюзна република Югославия през 1999 г. като акт на агресия на НАТО в грубо нарушение на международното право и др.

Особено характерно и за двамата тук е дирижираната манипулация на националния въпрос с цел запазване и консолидиране на личната власт и авторитарния режим.

И Сръбската социалистическа партия на Милошевич, и Сръбската прогресивна партия на Вучич представляват политически организации на тотална и абсолютна доминация с тенденция към премахване на многопартийната система.

Обединява ги още едно важно обстоятелство. А именно, нито един от двамата няма в професионалните си биографии нещо друго освен политически назначения. Дори когато заемаше ръководни позиции в икономиката, Милошевич пристигна там като партиен кадър. Същото важи и за Вучич. Той беше назначен за директор на спортния център „Пинки“ в Земун, след като тогавашната му партия дойде на власт в тази белградска община. Всичко останало в кариерата им беше по политическа принадлежност.
И двамата се характеризират с култ към личността и склонност към организирани тълпи. Милошевич започна с митинг в Косово поле и изречението: „Никой няма право да ви бие“, отправено към присъстващите сърби. По-късно той говори многократно на „народни събития“ с десетки хиляди бхакти, докарани с автобуси, влакове и всякакви други средства. Вучич и в този смисъл върви по стъпките на Милошевич. Той дори, може да се каже, го надмина в тези публични събирания на собствените си привърженици, основани на задължения и привилегии. И той, подобно на предшественика си, се храни с бурните възгласи на публиката и патетичните излияния на колективно идолопоклонство. И двамата се наслаждават на ролята на недосегаем лидер на партията, държавата и нацията. Тези три термина са прости синоними в разбирането на света и политиката и на двамата.

Просто казано, и двамата са авторитарни владетели. Властолюбци и автократи.

Съществени разлики

Е, това ги свързва. Поне в общи линии. Но какво ги разделя?

Първото, което хваща окото, е политическият формат. Милошевич беше фигура с над среден авторитет и влияние. Той нямаше да може да се мери с Броз, въпреки че неговият обхват не бива да се подценява. Възможно е да е страдал от комплекс за превъзходство, прекомерна самоувереност и идеологически фанатизъм. Вучич, от друга страна, робува на психологическата си несигурност упорито, но безуспешно, доказвайки своите способности и интелигентност. В огромните усилия, които полага, за да бъде разпознат в уникалната историческа мисия на всезнаещ лидер, той изглежда трагикомичен и често жалък.

Милошевич говореше рядко и кратко. Той избягваше да се изказва по всеки въпрос или проблем, ограничавайки изявите си само до най-значимите. Усилието му беше да представи собствената си личност като комунистически първосвещеник с неоспоримо превъзходство. Той избягваше прекомерния интелектуализъм, който не беше особено характерен за него. Милошевич не се стремеше към академизъм, а към абсолютна власт. Доста неумело съпругата му се справяше с интелектуалците.
Вучич не спира да се изявява публично и да коментира всичко и всеки. Той не може да устои на медиите. Не минава и ден, без той да е в някоя от телевизиите, които са в негово пряко обслужване. Той изразява своето мнение и решителна позиция във всички възможни области. От литературата до астрофизиката. Затова често изпитва неприятни срамове от незнание. По едно време той обърка Наташа Ростова от Толстой и Дуня Расколникова от Ф. М. Достоевски, създавайки несъществуващия герой на Наташа Расколникова(и).  За разлика от Милошевич, той обича да използва изрази, чието точно значение не разбира, за да очарова „клеветническата публика“. Любимите му думи са „богоугодни дела“, „октроизано“ или „пар екселанс“. За негов късмет никой не забелязва.

С изключение на моя милост.

Никой от двамата не е обременен с книжни познания. Милошевич беше сериозно разрушителен. В последния етап се оказа, че също е саморазрушителен. Той поведе цяла държава в катастрофата на гражданска война и невъобразимо разрушение само защото не можеше да приеме реалността на разпадането на СФРЮ и възможността за мирно раздяла. Неговото тринадесетгодишно управление завършва с пълен крах. И държавен, и личен.

Вучич не е деспот от калибъра на Милошевич, нито има способността да взема най-важните решения и действия. Първоначално той ще бъде бледо копие на Милошевич. От своя учител и модел за подражание той наследява основните политически принципи на сръбския комунизъм, склонност към автокрация и репресивност към политическите съперници. Но за разлика от предшественика си, той (все още) не е стигнал до физическо ликвидиране на недоволни и опоненти. Милошевич, както е известно днес, е наредил убийствата на собствените си сътрудници, които са нарушили абсолютната дисциплина и подчинение, както и на тези, които са му се противопоставили и са му се изпречвали на пътя. Вучич използва сила, хулигански орди, фен групи и кой знае още кой, превръщайки ги в преторианска гвардия. Той (все още) не е стигнал до крайни решения в борбата за власт. Да се надяваме, че не. Въпреки че…

На този етап ми се струва подходяща метафора за режима на Вучич в светлината на метастазиралото управление на терора на Милошевич. Колкото и пакостлив да беше, Милошевич поддържаше вид на вежливост. С него бяха Михайло Маркович, Антоние Исакович, Миодраг Булатович, Душан Каназир, Оскар Ковач... Вучич събра около себе си човешката и политическата утайка. Земен, прост, невеж и арогантен. Турски израз - башибозук.

Милошевич беше антизападен по убеждения, Вучич по сложната си природа. Милошевич не беше впечатлен от нито един от чужденците, Вучич е възхитен от всеки западен диктатор. Милошевич се възхищаваше само на Броз, Вучич - всеки по-силен от него.

Веднъж Милошевич каза, че е станал комунист на 17 години и че оттогава не е променил политическите си убеждения. Колко внимателно е чел класиците на марксизма и дали е разбрал нещо от тях, със сигурност никога няма да разберем. Вучич нито е имал, нито има идеология. Тогава той се позоваваше на Макс Вебер, въпреки че никога не е вземал присърце нито едно от неговите произведения. Той ще присвои всяка идея, ако отговаря на неговите управляващи интереси. Съзерцанието очевидно е напълно чуждо понятие за него.

Повече от два века страдаме с автократи. С изключение на кратки периоди в началото на XX и началото на XXI век. Прекарахме цялото това време в безсмислено противопоставяне на безконтролната власт на управляващите. Честно казано, и в това отношение другите народи не са имали много по-добра съдба от нас. Сред нашите съседи демокрацията окончателно триумфира едва с членството в Европейския съюз. Гърция, България, Румъния, Унгария, Хърватия, Словения.

Предполагам, че европейското слънце на свободата най-после ще огрее и нас. Нека държим пламъка жив. Надеждата умира последна. | БГНЕС

-----

Анализ на Милан Св. Протич, историк и дипломат, за „Радар“