По време на социализма несъборените църкви губят своята религиозна употреба и постепенно това води до тяхното разрушаване, но през последните 20 г. те си възвръщат ролята на християнски храмове и привличат вниманието на хората – и местни, и туристи.
Това каза в интервю за БГНЕС доц. д-р Петър Петров, част от екипа, участвал в 4-годишното проучване, посветено на потопеното наследство под язовирите в България.
Изследването обхваща 70 села. Те са били частично или напълно изселени и заличени в периода от 1944 до 1989 г. зарази изграждането на язовири, сред които най-големите - Искър, Копринка, Жребчево, Студен кладенец и много други.
Една от тези църкви е „Св. Иван Рилски“ на заличеното село Запалня на брега на язовир Жребчево. Храмът прави силно впечатление на доц. Петров. „Той се превърна в един медиен, но и религиозен притегателен център, там се провеждат и служби“, отбеляза той.
Повечето църкви и джамии в турските села в района на Кърджали са съборени, защото това го изисква режимът на язовирите. „Не трябва да има някакви стърчащи предмети, но тези, които остават на брега или близо до брега, не са били съборени. Във времето те заприличват на едни западнали храмове, тъй като селата вече са изселени и никой не полага грижа за тях“, разказа доц. Петров.
Той обясни, че никой не полага грижи за тези храмове. „Хората, които са изселени от съответните села, си правят землячески срещи, но не полагат някакви грижи, а по-скоро това е някакъв акт на припомняне да се отиде до тези места от тяхната младост, да ги покажат на техните потомци“, посочи доц. Петров
На въпроса трябва ли държавата да се погрижи за тези храмове, които макар и недействащи, са част от нашето културно наследство, доц. Петров отговори: „Не мога да кажа дали държавата трябва да направи това. Има различни институции. Може би си струва някои от тези храмове, руини от храмове да бъдат запазени точно като символ, като памет за нещо, което се е случило преди 50 – 60 г. Аз го виждам точно като акт наистина да се помни, че някога там е имало села, не толкова като акт на запазване на реално несъществуващи вече храмове. За мен това е един спомен за хората, които са живели някога там. Не искам да използвам думата музей, но начин да се покаже и на други хора, които нямат общо с това място, какво е било някога там“. /БГНЕС
