Атентатът в църквата „Света Неделя“ е най-кървавият не само в българската история, но и дълго време – в европейската. Най-трагичен и зловещ епизод, който е част от действията на Комунистическата партия в България за комунистически преврат в услуга на московските болшевики.

Това заяви в интервю за БГНЕС историкът доц. д-р Светослав Живков, преподавател в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

БГНЕС: Доцент Живков, тази година се навършват 100 години от едно голямо престъпление – атентата в катедралния храм „Света Неделя“. Защо се случва този атентат? Каква е ситуацията в България в навечерието му?

Доц. Живков: Навършват се 100 години от най-кървавия атентат в българската история и дълго време един от най-кървавите атентати изобщо в европейската история.

Ние дори не знаем точно колко са жертвите, тъй като има хора, починали от раните си, за които, за съжаление, не е водена статистика, но те са вероятно между 150 и 200 души.

Защо се стига до този атентат? Нека да кажем, че той не е дело на някакви индивидуални терористи и хора, в своето отчаяние решили да го извършат, защото това е една от политическите опорки, която се лансираше дълго време и която и в днешно време някои среди се опитват да използват.

Атентатът е част от действията на Комунистическата партия в България по онова време – действие, чиято крайна цел всъщност е превръщането на България в комунистическа страна, установяване на комунистически режим, и то от съветски тип, и също така, на практика – ликвидирането на българската независимост и присъединяването на страната към СССР, защото в онези години това е съдбата на всяка една държава, в която се установява комунистически режим. Единственото изключение е Монголия, но те са доста далеч от Европа. Всички останали страни, в които се установява комунистически режим, се присъединяват през 1922 г. насилствено, разбира се, към Съветския съюз. Това е целта на политиката на Комунистическата партия. Може би най-трагичен и най-зловещ епизод е атентатът в „Света Неделя“. Тя започва още от 1918–1919 г. През 1919 г. партията се преименува на „Комунистическа“ и възприема концепциите на Комунистическия интернационал, зад който се крият интересите на московските болшевики. Следващият етап е Септемврийското въстание. Конкретно атентатът цели да подпомогне един комунистически метеж – втори такъв, подобно на Септемврийския от 1923 г. Идеята е била той да бъде по-успешен. Как? Ами, като ликвидираме българския държавен елит от раз, така да се каже, блокираме държавния механизъм за няколко дни – държавната машина – и в състояние на този блокаж тя да не може да отговори адекватно на един комунистически метеж, какъвто наистина не се случва. Но всъщност ще видим защо – тъй като не е толкова по желание на Комунистическата партия.

БГНЕС: Тоест, тук не става дума просто за тероризъм и атентат, а за опит за държавен преврат, и то в услуга на чужда държава, което щяло да доведе до ликвидацията на България. Какви са причините? Защо наистина това не се случва, въпреки гигантските жертви, които се дават при тази трагедия?

Доц. Живков: Причината не е в Комунистическата партия, а по-скоро в действията на българската държава и нейните служби по това време. Атентатът е сравнително лесно нещо за извършване: нужни са 5–6 до 10 т.нар. „ненормални“ хора, защото, за да взривиш църква с няколкостотин души вътре – това няма как да бъде нормално поведение. Но въстание няма, комунистически метеж няма. Става дума за пролетта на 1925 г. и причината за това са наистина адекватните мерки на българските власти – на българската полиция, на българските тайни служби, които в края на 1924-та и началото на 1925-та г. буквално притискат Комунистическата партия. Има серия разкрития, включително на главния нелегален щаб на улица „Русалка“ в днешния „широк“ център на София.

Тук веднага изкача името на Пане Бичев като един от главните разузнавачи. Разкритията стигат до най-високото ниво и самата КП. В началото на април няма абсолютно никаква възможност да се вдигне какъвто и да е бунт, защото в тези дни и седмици комунистите са или арестувани, или са зад граница. Георги Димитров, Васил Коларов и Станке Димитров също са избягали няколко седмици преди атентата. Другите, които са в България, или са арестувани, или се крият буквално по мазетата, заплашени от напълно законова репресия – в смисъл, напълно легитимни действия от страна на държавата. И това всъщност превентира един комунистически метеж, чиято цел вече споменахме.

БГНЕС: Сто години по-късно след този атентат има ли нови неща, които ние не знаем за него? Може би генерално – не, но някакви нюанси, които попълват картината?

Доц. Живков: В общ план историческата наука се е произнесла. През последните 20 години нещата като цяло се изясниха. Изключително голям е приносът на изследванията на проф. Веселин Янчев за действията на БКП и контрадействията на властите. Той публикува цялостна монография по тази тема. Това, което предстои за нас като учени, е да популяризираме в обществото тези наши заключения.

От гледна точка на документацията, отчитаме, че вероятно може да има документи в Русия, до които нямаме достъп по обективни причини, тъй като през последните 20 години тамошният режим повторно засекрети документите, които бяха в по-свободен обмен в периода на Перестройката и през 1990-те години в Русия. Не се очаква да настъпят кой знае какви т.нар. „кардинални“ промени в прочита. Проблемът е по-скоро обществен, не толкова академичен – именно борбата със стереотипите и откровено политически, партизански, бих ги нарекъл, интерпретации, които и до ден-днешен битуват. Например – че това е било действие на хора, подложени на тежки репресии. Нека отбележим, че репресиите срещу КП започват в навечерието на Септемврийското въстание, и то в момента, в който властите разбират, че се готви подобно въстание. Няма нормална, адекватна власт в света, която да не реагира по този начин.

БГНЕС: Като заговорихте за стереотипите – как бихте определили периода между 1918 г. и 1944 г.? Някои говорят за гражданска война в България, а от тази гледна точка Септемврийското въстание и атентатът в „Света Неделя“ се разглеждат като важни елементи от тази т.нар. „война“.

Доц. Живков: Този период е много дълъг – не толкова в хронологически, колкото в историко-политически план. Тоест, трябва да го разделим на няколко под-периода. Според мен категорично няма гражданска война, най-малкото защото не са налице достатъчно критерии, които да покриват това понятие. Бихме могли да говорим за гражданска война в изключително кратък период – между септември 1923 г. и лятото на 1925 г. Тогава наистина има множество загинали. Но другият критерий, който е много важен – територия, която да е под контрола на паралелна власт – фактически липсва. Това е основното, за да говорим за гражданска война от типа на тази в Унгария, Испания или Русия. Ако се абстрахираме, разбира се, от Септемврийското въстание – онази една седмица, в която комунистите контролират една силно ограничена територия, грубо казано между Стара планина и Дунав, при Лом – това е несериозно.

Фактът, че има политическо противопоставяне в България през целия този период, не е достатъчен – такова има из цяла Европа тогава. Това противопоставяне понякога надхвърля законовите параметри. Има случаи на незаконни репресии, но почти всички са от комунисти към некомунисти, а не обратното. Гео Милев е невинна жертва, но той е по-скоро изключение. Много други жертви можем да поставим от другата страна – например проф. Никола Милев, който е убит от комунистите няколко месеца преди Гео Милев.

Чисто в политологичен план режимът до 9 юни 1923 г. е авторитарен, с тенденции към тоталитаризъм. Превратът на 9 юни цели по-скоро демократизацията на страната – той е от онзи тип преврати, какъвто е например Революцията на карамфилите в Португалия, която също е военен преврат, но на практика сваля авторитарен режим.

България не се демократизира толкова бързо именно поради комунистическия фактор. През 1923–1925 г., в тези ненормални политически условия, трудно може да говорим за каквато и да е демокрация. Факт е, че военните имат значително влияние тогава, и това е предопределено от действията на Комунистическата партия срещу държавата. Факт е, че доста военни злоупотребяват. Има случаи на извънсъдебна разправа с противници. Бих определил периода след 1925 г. като демократичен – до 1934 г. Разбира се, кусури винаги могат да се намерят, но периодът 1926–1934 г. е един от най-демократичните в Европа, не само на Балканите. Особено ако го сравним с Великобритания, Южна и Централна Европа.

След 1934 г., със следващия преврат, наистина се установява авторитарен режим, който в началото на Втората световна война се затвърждава поради външнополитически фактори. Безспорен факт е и друго – след смъртта на цар Борис III имаме месеци на демократизация в страната, особено при последните две правителства – на Багрянов и на Муравиев. Те не само че късат съюза с Нацистка Германия, но и вътрешнополитически се опитват да демократизират страната. За съжаление, тази демократизация приключва в твърде начален етап и е прекратена с Деветосептемврийския преврат.

БГНЕС: Какъв е изводът от атентата?

Доц. Живков: Могат да се направят много изводи. От една страна, винаги трябва да отчитаме, че има външни сили, които не желаят доброто на българската държава и на българския народ. Техните действия трябва да бъдат ясни и известни на хората, за да не се създават погрешни впечатления и за да не се подлъгват българските граждани.

Друго важно нещо, което трябва да кажем, е че насилието винаги ражда насилие. От тази гледна точка, ако желаем да сме демокрация в 21 век, трябва категорично да заклеймяваме подобни опити за налагане на политически решения с подобни средства. І БГНЕС