От няколко седмици, а вече и месеци, македонското общество като цяло е подложено на неспирни еуфорични, радостни атаки.

Действащи и бивши управляващи, пригласящите им журналисти, учени, общественици се надпреварват да убеждават народа, че в процеса на преструктурирането на световния ред и поетатад иригентската палка от президента на САЩ Доналд Тръмп, идва и денят на „македонската правда“. Идва денят, когато най-после целият свят ще разбере, колко пренебрегвана и колко принуждавана към несправедливиотстъпки  е била подлагана тази малка държава на Балканите. 

Премиерът Християн Мицкоски веднага схвана важността на момента и без да му мисли възседна буйния поток на промените. За кратко време обиколи редица международни форуми в Берлин, Брюксел Мюнхен и Вашингтон, за да  изнася все нови и все “по-потресаващи“факти за несправедливо пренебрежителното отношение , от страна на  ЕС,  и  особено от България  към неговата родина. Той се превърна, в осенен от Божие вдъхновение, пътуващ проповедник и  като вещ алхимик започна да дава публични уроци как се смесват малките истини с големите лъжи за изконността на собствената му национална идентичност… Словесните бисери, чрез които  иска да впечатлява не само собствените си избиратели и единомишленици, но и световните лидериразголват самочувствието му на плебей, докоснал се до одеждите на недосегаеми велможи: „Наместо интеграциjа на Балканот, се случи балканизациjа на Европа“;Застанавме први во редот на „новото нормално“ од Вашингтон, но мора на светот да му  jа кажеме нашата мака и вистина.„; “Со контактите кои ги имаме со наjблискиот периметар на председателот Трамп можеме само да добиеме, а не да  загубиме“ и  т.н. 

В същото време в скопските медии се появяват все повече  анализи, коментари, прогнози, откриващи  нови и нови „грехове“ на ЕС и  на Запада. В официоза „Нова Македония“ се срещат заглавия като „Историскиот ревизионизам на Западот“, или „ЕУ и идентитескиотгеноцид на Македонците“ или още по-глобалният поглед към събитията в момента :“Коj jа приготвува вечерата, а коj  ги мие чиниите?“

Управляващите и прислужващите ги интелектуалци все по-натрапчиво и напористо внушават на гражданите, че ЕС  не е единствената алтернатива, че примерът на Орбан и Вучич подсказва, че и за Скопие се откриват други възможности…Подобна беше  стратегията и на бившият премиер Никола Груевски, от когото Мицкоски наследи една партия изцяло отчуждена от собствената й същност.

Най-скандалният момент от живота на младата държава на Балканите дойде когато Никола Груевски като шеф на ВМРО-ДПМНЕ и по-късно като премиер (2006 – 2016 г. ), изпълнявайки някакви заръки,  превърна партията, обозначена с четирите букви на автентичната и героична Вътрешна македонска революционна организация в жалко подобие на собствения й първообраз. Той вля в нейния идеен организъм голямо количество сръбска кръв, за да заприлича тя на всички, които воюваха срещу свещената й кауза.

Тази линия на поведение най-добросъвестно днес продължават, както президентът Гордана Силяновска – Давкова, така и премиерът и шеф на управляващата в момента партия ВМРО-ДПМНЕ, Християн Мицкоски.

                                              ***                                                                                                                     

Стратегията на Никола Груевски, насърчаваща съвременните македонски историци да пренаписват, с още по-богата фантазия оригиналните исторически свидетелства, както и да търсят корените на днешните македонци в античността, събудиха неочаквана съпротива. Срещу това политическо своеволие пръв възропта не някой друг, а галеното дете на властта, кинорежисьорът, Дарко Митревски, събрал овациите за филмовия си „шедьовър“ „Трето полувреме“, изпълнен с  безизлазна омраза към България. Без да си въобразяваме, че той е открил цялата истина за себе си, за народа и държавата  неговото интелектуално честолюбие му е помогнало да уязви профански налаганите стереотипи на лъжата.

Точно преди десет години от 1 ноември 2015 г до 26 декември той публикува, под общо заглавие „Нашиот голем фалсификат“ девет анализи на моменти от миналото, прередактирани от съвременната историография на Скопие. Това не беше толкова жест към истината, колкото опит да се разграничи от интелектуалните плебеи, които повтарят като папагали пропагандните клишета за изконността на македонистичната нация. Дарко е имал тогава една цел – да изтъкне интелектуалното си превъзходство и да унизи не само събратята си творци, но и всички останали елити, взети в купом.

В първия текст от поредицата той се надсмива на историчарите, прекрояващи националната и идейната същност на Вътрешната македоно-одринска революционна организация по следния начин: “Неколку генерации историчари, и во некогашното едноумие и  во денешното безумие, направиjа блескави кариери остваруваjки една единствена задача: тоj  мит да биде врежан во камен за никоj никогаш да не може да го оспори. Она што го читаме денес во историските читанки, книги и написи не е ништо друго туку нивната со децении китена и шминкана верзиjа на тоj  мит…“

В следващия текст, от 7 ноември 2015 г. той ще подчертае: “Во минатото продолжение пишував за лажните претставиврз кои е создаден митот за Македонската револуционерна организациjа. Преку низа цитати и факти го опишав бугарскиот карактер на организацията…“

В деветте текста Дарко Митревски опровергава всички твърдения, за които македонистичната историография  си позволява най-произволно да нагажда документалната фактология към потребностите на  пропагандата , утвърждаваща новото национално самосъзнание на людете по тези краища. В текста от 11 ноември например той се спира на писмеността: “Точно е дека на овие територии подоцна ке се развие словенската писменост, но не е точно дека неа  jа развили некакви етнички Македонци: светите брака Кирил и Методиj биле Грци, а во историските описи нивните ученици се означени како Бугари – барем така вели „Житието на Климент Охридски“, составено од охридскиот владика Теофилакт…“

Все в този дух той разглежда и борбата за църковна самостоятелност, и Възраждането, и  Илинденското въстание, и четническата сръбска и гръцка въоръжена пропаганда в Македония, за да стигне до следното обобщение: “Ете, такви биле историските, општествените, културните и социjалните услови во кои, како што не учат нашите учебници, се поjавили деветнаесет вековните преродбеници за конечно македонските Словени да ги подучат дека се…Македонци? Бесрамна и безобразна лага, измислена од македонската историографиjа…“

                                                   ***

Неотдавнашното посещение на официалната правителствена делегация на РС Македония, начело с премиера Християн Мицкоски в Будапеща, се превърна в нов повод за разгадаване на тайнствените обвързаности между Будапеща, Белград и Скопие. Това беше само загатнато от Мицковски и дебело подчертано от Виктор Орбан. Не случайно на съвместната пресконференция унгарският премиер заяви: “Северна Македония, Унгария и Сърбия принадлежат към един икономически регион, което е огромен потенциал за регионално сътрудничество…“

Това не изненада никого. Изненадата дойде от необичайно дружелюбния тон  на президента Гордана Силяановска – Давкова, изразявайки  готовност да се срещне и разговаря, най-добронамерено, с българския президент Румен Радев… 

Ние много добре знаем, какво разбират в Скопие под добронамереност от българска страна: да признаем, че новата идентичност, наложена с криминални средства след 1944 г. се простира и над миналите поколения, живели и се борили като българи…  И ако госпожа Гордана Силяновска –Давкова си въобразява, чрез благтон,  да примами България, отчуждена от ЕС, в кръга на Орбан и Вучич, това разкрива повече политическо късогледство и мисловна нищета …

И за да разберем колко комични са мераците на държавните първенци в братската страна да се наредят до новите големи в глобалните промени, лицемерно намигвайки към България, предлагам финала на последния от 9-те текста на Дарко Митревски, с дата 26 декември 2015 г.:

„Доколку ние, ке останеме тоа штно сме: исфрустриран народ, раскаран со сите соседи и самиот со себе, коj  своите комплекси ги лекува градеjки си измислена слава от стиропор. На таквиот народ нема да му треба историjа, туку психиjатриjа“. 

Госпожо Давкова, господин Мицкоски,

Това не са думи на някой „примитивен“ политик със средновековно мислене от София, както обичате да характеризирате българите. Това са думи на стопроцентов възпитаник на вашите училища, на вашите университети…Ваш възпитаник, който е  достигнал  до предела на поносимост на системно внушаваните му „патриотични“ фалшификати. 

Това е точната диагноза на заболяването, наречено „македонизъм.“

Проблемът е там, че вие, най-тежко болните, отказвате да се лекувате…I БГНЕС

-------------------

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е директор на списание „България-Македония” и на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.