„Ще обясня защо. За първи път Иван се появява 1969 г. на общата художествена изложба в България. Това беше едно време, в което плеяда български графици, вече известни у нас и в чужбина, бяха утвърдени. Ще спомена няколко от тях – Любен Диманов, Петър Чуклев, Тодор Панайотов, Христо Нейков и други. Изведнъж се появява той, който моментално завладя и критиката, и публиката. През 71-ва година започна с едни странни за времето си работи, тъй като това бяха годините, когато в графичното изкуство се наложи един изказ асоциативно метафоричен, който разчупи рамките на соцреализма и даде възможност за едно по-дълбоко вникване в темата, разширяване на рамките на господстващия тогава метод. И изведнъж се появява един художник, който излага работи, които са извън патетиката, извън възторга. Един художник, който рисува това, което е животът“, сподели още тя.
Според нея, най-голямо впечатление от творбите на художника правят неговите мощни фигури – на майка му, на сестра му, на баща му, на дядо му, които е гледал около себе си. Хора от бита, ежедневно заети със своята трудова дейност.
„Иван си остана абсолютен самотник, той не беше част от господстващата тогава бохема“, разказа още кураторът.
За да предаде в пълнота ролята на художника в развитието на изкуството, тя припомня цитат на Димитър Димитров, полски възпитаник и един от най-ерудираните критици: „Много беше дълъг и болезнен пътят, с който българското изкуство преодоля илюстративността. Това стана, когато се появиха графичните листи на Иван Нинов“. /БГНЕС