Два горещи външнополитически въпроса са на път да взривят тънкото равновесие в управляващата коалиция: преговорите с Република Северна Македония по изпълнението на Договора за добросъседство и военната помощ за оцеляването на Украйна.
Поредната яростната вълна на омраза към България и българите, отприщена след откриването на българския културен дом в Битоля на името на Иван (Ванче) Михайлов отново демонстрираха нежеланието за признаване на българска идентичност от политиците на Вардарска македония. Това наля още вода в мелницата на евроскептиците от двете страни на границата и засили впечатлението, че отношенията със Скопие започнаха да се преекспонират. Дали не трябва да оставим настрани поне за известно време македонския въпрос. Той не може да бъде решен тук и сега. Политиците там не са готови да скъсат с идеологията на титовизма, вкопчили са се в него и са готови да го бранят още десетилетия, под знамето на македонскиот идентитет. Но това е дребен щрих в Европейската история и той може да бъде решаван през следващите десетилетия.
Въпросът на въпросите в момента за Европа и света е Украйна. Там се решава съдбата на новия международен ред и нашето бъдеще. Това не е класическа война и няма да бъде от решаващо значение кой в крайна сметка е победил на бойното поле. Дори армията на Руската Федерация да постигне военна победа с цената на колосални жертви, както собствени, така и сред цивилното украинско население, Кремъл е обречен да загуби тази война.
Нека си представим, че постигне целта си и създаде някаква Новорусия в завладените земи в източна и южна Украйна, наред с Крим, а може би и Приднестровието в Молдова. Кой, с изключение на режимите в Северна Корея или Сирия ще я признае? Кой би позволил на Кремъл да седне на масата на победителите, за да кове новия международен ред след украинската война? Кой може да гарантира, че геополитическият апетит на Кремъл, при евентуален успех в Украйна, няма да отприщи нови завоевателни стремежи към страните от Източна Европа?
Изглежда, че за Путин настояща Русия е малка и желае да я разшири до териториалните граници на Съветския съюз, с прилежащите сфери на влияние над източноевропейските и близкоизточни страни. Без всякакво съмнение това би ни върнало десетилетия назад. Ето защо Путин трябва да бъде спрян в своите намерения. Вероятно много сегашни и предстоящи политици у нас ще бъдат разочаровани, защото се държат така, все едно сме само за малко в ЕС и НАТО, докато не ни повикат отново в СИВ и Варшавския договор. Повтарят до прималяване опорните точки на Кремъл, че войната ще завърши победоносно за три дни, за седмица, месец или до парада на победата на 9 май, че няма смисъл да изпращаме въоръжение и военна техника в помощ на Украйна, защото щяло да бъде унищожено още по пътя. Лицемерно заявяват, че са за налагане на мир и по-бързото свършване на войната, за да не страдало повече цивилното население, което издава подсъзнателния наратив, че Русия непременно трябва да победи.
Тъкмо обратното. В името на свободата, демокрацията и бъдещето на децата ни, Украйна трябва да издържи докрай. Макар никой да не е очаквал, достойният украински народ даде героичен пример как се бранят Свободата и Родината. Не поиска от нас да го защитаваме. Справя се сам, доколкото може, но го прави сърцато и доста успешно. За своето оцеляване поиска наше въоръжение от съветската епоха, което е несъвместимо със стандартите на НАТО и така или иначе ще се наложи да го утилизираме (унищожим) в недалечно бъдеще.
Придобиването на нови военни способности означава съвместимост със съюзниците от НАТО, а това налага да превъоръжим армията си с модерни оръжия. Какво би ни струвало това? От години в НАТО се говори за необходимостта от нарастване на годишните военни бюджети на страните членки до 2% от брутния вътрешен продукт (БВП). При сегашното ниво на БВП на България, това означава приблизително 2 милиарда лева на година. Като отделим средствата за логистична поддръжка на военните подразделения, ремонти на въоръжението и военната техника, обучение и заплати на кадровия състав, средствата за ново придобиване на нова военна техника и въоръжение остават наполовина, а може би и по-малко. Нека приемем цифрата от един милиард лева годишно. За десет години са десет милиарда. Всеки може да изчисли, че за тези десет милиарда може да закупим не повече от две ескадрили нови многоцелеви изтребители Ф-16. А с какво ще покрием нуждата от превъоръжаване на Сухопътни войски, Военноморския флот, Противовъздушната и противокорабна отбрана, за което ще са необходими при най-скромни проекции поне още двадесет милиарда лева. Колко време ще отнеме всичко това, имайки предвид неустойчивото състояние и небалансирано развитие на икономиката, неоптичистичните очаквания за стопанския ръст през следващото десетилетие в условията на скъпи енергоносители, липсата на солидни чуждестранни инвестиции, особено в технологичната сфера, ограничените възможности за производство на военна техника на родния военно-промишлен комплекс и пр.?! Как да се направи така, че да не се отрази съществено върху жизнения стандарт на обеднялото от кризите и инфлационния натиск население?
Трябва да си признаем открито и честно, че сами, без помощта на нашите съюзници от НАТО, няма да успеем да се справим с изграждането на модерна армия. Затова разумът говори в полза на придобиването на функционираща военна техника втора ръка с достатъчен ресурс, в замяна на съветската военна техника, съхранявана като военновременни запаси в складовете и дори такава във функция, при положение, че сравнително бързо бъде заменена със западни аналози. А по отношение попълването на дефицитите и развитието на противовъздушната отбрана, най-рационално би било разполагането на елементи на противовъздушна и противоракетна отбрана на НАТО на наша територия, с последващо обучение на наши военнослужещи.
Войната в Украйна постави България в незавидното положение на колебаеща се по отношение на съзническата солидарност, поради което политическият ни елит трябва да превъзмогне тяснопартийните си интереси и да направи всичко възможно за възстановяване на доверието у нашите партньори и съюзници, включително с предоставянето на военна техника на Украйна.
Така или иначе, оръжия и боеприпаси не са спирали да се доставят в Украйна и Русия от родни и чужди оръжейни търговци по частни канали. А те са още по-животозастрашаващи, нали?! /БГНЕС
Анализ за БГНЕС на Детелин Димитров, външнополитически наблюдател.
