Двуетажната сграда на столичната улица „Иван Асен II“ №11 в комплекса „Яворов“ стои като затисната от по-високите, главно жилищни сгради около нея. Но филмовите афиши от витрината на приземния етаж подсказват, че това не е обикновена сграда. Отместваш поглед и той попада на двата „опънати“ надписа най-отгоре „Кино“, а над една от витрините виждаш неголямата табела - „Кино Влайкова“. Тя стърчи от стената, за да се вижда от минувачите. Вглеждаш се във фасадата и виждаш типичната паметна табела, на която пише, че „тази сграда е построена и дарена на обществеността и народното читалище в квартал „Иван Асен II“ 16.11.1926 г. от родолюбивата българка Мария Т. Влайкова. С признателност ОНЧ „Антон Страшимиров“. ОНЧ е Образцово народно читалище.
Прекрачиш ли прага на сградата, попадаш в едно фоайе с много задушевна ретроатмосфера чак от първите десетилетия на миналия век. Тази обстановка е развеселена и с интериорна закачка. Завеса леко прикрива врата с надписа „Тоалетна“, но не мислете, че отворите ли вратата, веднага попадате в санитарния възел. Той е цял етаж по надолу, но докато слизате по стълбите, стените отстрани ви потапят в света на киното. „То от киното не се забременява, „Вчера“, 1988“, гласи единият от контрастните надписите върху оцветените със зелен лимон стени. „Риба, ама цаца…Цаца, ама риба, “Кит”, 1970“. Има и сентенции от световната кино класика: „I’m gonna make him an offer he can’t refuse“, The Godfather, 1972“ или „And made the force be with you“ – Star wars&A new hope, 1977”.
От фоайето влизаш в самата модерно обновената кино- и театрална зала със 110 удобни кресла с достатъчно място за разминаване, докато зрителят стигне до отредения му номер. Надписи напомнят имената на 285-те дарители, предоставили 72 859 лева за периода декември 2019-юли 2020, с които е реновирана залата и е спасено киното и читалището. Има отделен списък с дарители от сферата на изкуството, много от които са популярни имена, има и много неизвестни дарители. В самата зала ретроатмосферата наднича от стари снимки на Тодор и Мария Влайкови, сами и в компания с приятели, включително с Яворов. Наднича и от стара карта на София, на която е обозначено мястото на киното, намирало се тогава отвъд източната граница на столицата, минавала по Перловската река, сега канала.
Всъщност нека чуем „Рицарят без броня“ – някогашният 10-годишен изпълнител на главната роля в този култов филм Олег Ковачев. Оказва се, 69-годишият майстор на камерата е главен герой и за спасяването на любимото му махленско кино, с което е израснал.
Кино "Влайкова" е моето кино от моето детство, защото съм тук от 1959-та година. Знам, че за младите хора това е плашещо като изявление, че от 59-та година някой живее в този квартал.
Кино "Влайкова" беше махленското кино. Между другото, остана единственото запазено махленско, квартално кино. Всичките други бяха разпродадени - под или над масата, това вече е съвсем друг въпрос.
И в това кино съм видял филми, които са ме разтърсвали дълбоко: примерно "Херкулес" със Стийв Рийвс. Тук съм гледал "Троянската война" - един стар, стар италиански филм. Тук съм гледал "Фанфан Лалето", "Фифи перото", "Скарамуш", "Черното лале" и така нататък - какви ли не филми. И затова много го обичам това кино.
И, така, доста тежко ми беше, че четях по вестниците последните седем-осем години, че кино "Влайкова" е пред фалит“, "Кино "Влайкова" ще затваря“, кино "Влайкова" няма зрители“.
И когато ми се отдаде тази възможност да поема председателството на настоятелството на кино "Влайкова" и на читалище "Антон Страшимиров", се заех и с помощта на много хора, защото ние сме тука седем човека настоятелство, които - да подчертая това, работим на обществени начала, без да получаваме никакво възнаграждение.
Но има 10-15 човека, които работят като преподаватели по езици, музика. Имаме курсове по китара, барабани. Имаме пиано много деца, които учат пиано при различни преподавателки, защото са много (децата) и не може да ги събере една (преподавателка). Имаме школи по езици едновременно с това за народни танци, балет изобщо всичко което едно читалище, което уважава себе си, трябва да има за деца и за по-така пораснали деца, на които им се танцува, те могат да идват при нас.
Различните епохи на кинозалата
Но киното е единствен източник на приходи, защото всичките други са дотирани от нас и затова беше много важно това кино да се превърне в едно модерно, не изостанало кино, за да може да привлича зрители, и с парите получени от тях да успеем да възродим не само кинозалата, за която ще кажа по-късно, но и самото читалище да може да се така чувстват децата комфортно, когато учат при нас.
Относно кинозалата, знаехме че рано или късно трябва да се наложи един ремонт, тоест да се подмени настилката, която беше балатум, който от пожарна безопасност смятаха че е много опасен. Сложихме трудно горяем мокет и чисто нови испански седалки. Това го направихме през август тази година и така имаме гаранции, че 10-12 години това кино ще държи нивото, което е в момента, което е много важно за нас, защото зрителите много харесват, всички се възхищават от новата визия на киното и всички тук сме много горди, че успяхме с 90 процента наши средства и с няколко хиляди лева дарени от доволни зрители махленци и от хора, които живеят и в САЩ, в Канада и къде ли още не!
Почти същите хора, които преди четири години ни помогнаха да си купим и дигитална киномашина, защото старият прожекционен апарат беше такъв, че не можеше да се прожектират модерните филми с него. Събрахме около 70 000 лева и то в най-тежките ковид месеци, когато страната беше блокирана, та едва ли не и целият свят от тази болест, събрахме много пари купихме машината и вече сме абсолютно, така, на нивото не само на българските кина, но и на всички европейски и световни кина.
Прожектираме с прекрасно качество филми като звук, картина и това си пролича защото зрителите започнаха да идват в киното, което бе обявено за фалиращо.
Сега са 110 места, защото столовете са кресла. Когато бях дете тук имаше поне 300 места, с едни дървени столчета, и горе имаш още 200 на балкона. Много беше смешно, когато някой ставаше да отиде до тоалетната, пружините на дървения стол се удряха в облегалката и се чуваше трясък. А тука отзад зад мен имаше една голяма печка и
кюнците вървяха по тавана, за да стигнат до един комин, защото нямаше парно и се отопляваше на дърва и въглища салона. Изобщо романтика голяма беше, но за да имаме зрители, тази романтика трябваше да отстъпи място на модерните дигитални филми.
Спасителното завещание
Една изключително родолюбивата българка Мария Влайкова решава да отдели лични средства и на съпруга си Тодор Влайков, купува това място тук, което е било в трета извънградска софийска част и почти нямало сгради наоколо. А даже тук стари хора са писали, че самата тя с волската каруца е седяла до кочияша, да го наречем така. И заедно с мъжа си, с местни хора са пренасяли тухлите от ръка на ръка, за да започне строежа на тази сграда през 1926 година. Доколкото знам, открита е ноември месец. За съжаление, Мария Влайкова умира малко по-късно, тъй като била много болна, но е оставила прекрасно завещание, че тази сграда, която тя е построила, трябва завинаги да остане на долния си етаж кинематограф, а на горния етаж да бъдат подслонени учители и ученици, които да учат театрално изкуство, киноизкуство и така нататък. Много модерна за времето си жена била с много модерни схващания.
През 1947 година новата власт предоставя тази сграда за вечно ползване на читалище "Антон Страшимиров". И оттогава читалището я стопанисва и мисля че и ние държим така високо знамето на управлението му. Защото преди нас има много така стабилни хора, които се занимавали с тази читалищна дейност А това не е лесно, иска се много, много труд да се работи с различни хора, зрители, преподаватели и читатели.
Имаме и голяма библиотека която се посещава от ученици и по-възрастни хора, които четат много. Така че в момента се случи това, което искаме да направим - а именно едно средище на културна София, да съберем тука интелигентни хора, които искат да гледат интелигентни филми, правим беседи и по повод на исторически дати, които са интересни - примерно Трети март или пък обесването на дякон Левски.
През 90-те години на миналия век е имало апетити на така дебеловрати бизнесмени
да бъде съборено на киното и да се построи сграда, но ги е спряло завещанието на Мария Влайкова, защото там пише, че тук може да има само киноматограф и нищо друго. И тогава те са решили, че няма да изкарат никаква печалба, ако надстроят само два етажа нагоре. Така киното бе спасено, след това бе спасено по същата причина и от разпродажбата, която кинефикация направи на всички софийски и вероятно български кина, които бяха пръснати и се превърнаха в магазини, в Бинго зали и мога да кажа, че в София в момента истинските кина се броят на пръстите на едната ръка, като изключим моловете с техните мултиплекси, защото те са съвсем друг тип кино. Там се отива да ядеш пуканки и пиеш кока-кола, а ние тука забраняваме пуканките, защото смятаме, че е неучтиво спрямо авторите на един филм да се хрупат пуканки и да се мляска по време на прожекцията му.
Как българинът да отвори сърцето си
Проблемът в дарителската кампания беше в това, че парите бяха много, читалището в ония години, преди четири години, беше доста бедно. Кампанията тръгна много изведнъж, много хора от цял свят започнаха да пращат кой 20 лв., кой 20 долара или
50 евро или така нататък и в един момент стана една така лавинообразна случка, че започнаха да идват много пари и ние събрахме 60 000 лв. за тия седем-осем месеца. Но не ни достигаха 10 000 да закупим (прожекционната) машина. И тогава тръгнахме по банки, по акционерни дружества, които могат да ни помогнат. И неочаквано една сутрин видях, че в сметката ги има 10-те хиляди лева. Една госпожа, която така и не можах да намеря да й кажа поне "Благодаря!", въпреки че й знам името, но така и не се афишира. 10 000 лева беше една огромна сума, тя покри всичките ни нужди, веднага поръчахме машината.
Странно е, че почти всички софиянци казват "Това е любимото им кино", а всички българи, които са напуснали София, но софиянци пак, същото казват и много благодарствени имейли получихме, че обновяваме киното и всички казват "Ама това е моето кино!", въпреки че някои са живели доста по-далеч от нашата махала.
Тоест българите имат добри сърца само трябва да намериш това, което да ги разтвори, и така си разтоварят и портфейлите и вече спокойно мога да кажа, че има много добри хора в София и благодарение на тях киното съществува.
Олег Ковачев призна, че е невъзможно да се каже колко от обитателите на улицата са дарили за киното, защото улицата си сменя жителите от едно време и сега. Но много хора ни подкрепиха над 400 човека и може би към 50 фирми отделиха средства. Отделно една голяма фирма ни подари изолация за сградата и изолирахме стените които се рушаха. Отделно кметицата на София Йорданка Фандъкова с нейна помощ, разбира се, отдели 50 000 лева от бюджета на София, за да оправим покрива който течеше на шест-седем места и беше пълно с празни тенекии от сирене, за да събират водата. И така с много труд, с малко късмет и с много обич от нашите приятели, но стабилизирахме нещата и мисля, че вече като дойдат след нас, хората ще имат една стабилна организация, ще може киното да остане поне още 100 години след като честваме юбилея му през 2026 г.
Скърцания от старите ленти
Живеех съвсем близо тук, не бих казал, че се разклащали сградите, защото те са много стабилни правени, но се чуваше много здраво от трамвая, особено имаше едно малко завойче малко по-надолу, по посока към нас Ситняково, където колелета скърцаха. Беше много романтично трамваите, мисля, че в 11 часа спираха, но пък в 5,30 тръгваха сутринта. Ползвахме ги за да отидем на баня, защото нямахме бойлер в студените зими и се качвахме на стъклената спирка, за да стигнем до Централна баня, къпане, събличане обличане, което да трае един час, пишеше там. След това се връщахме, заспивахме децата в трамвая щото бяхме уморени от банята.
Не просто кино, а център на културата
Аз ви казах че след три години стават 100 години, откакто е построена тази сграда. Има непрекъснато проблеми и проблемчета, които изникват. Да речем, сега ще сега ще сменяме водопровода защото е изключително компрометиран, стар, ще купим нов екран за кинозалата, трябва да купим нови осветителни тела, защото ние сме и кинотеатър, много театрални постановки, концерти на тази сцена се правят, всичко това струва много пари и за да можем да отделим такива средства, като разбира се пак ще се обръщаме към нашите дарители, които да даряват не толкова заради финансовата помощ, колкото заради моралната подкрепа, която ни оказват по този начин и с тяхна помощ смятам че ще направим всичко следващата година и половина-две.
Различни неща се правят всеки месец в нашата кинозала, в нашия кинотеатър, защото примерно май месец започват ученическите тържества и тука залата е пълна с деца, които играят пиеси и така нататък. Декември месец идва Дядо Коледа, има сума ти детски и други постановки, които тук се играят, тогава филмите намаляват. Но през останалото време основно са филмите, мисля, че седмично, има около 2-3 премиери, като прожектираме филми събота и неделя, от сутринта започваме с детска анимация. А пък театралните постановки и другите концерти са колкото се случат, но общо взето около 20% да речем от заетостта на залата се пада на такива мероприятия като театрални постановки.
Имаме клавирен концерт, имаме струнен квартет, който ще свири тук, правим джаз концерти, тук са идвали на Христо Йоцов групата, и Васко Кръпката и братя Владигерови правиха концерт тук. Така че, както казах, държим мястото да се обозначи като културен център на София.
Навремето по-възрастни хора си спомнят един филм се въртеше цял ден от сутрин до вечер, имаше зрители и нямаше билети. Сега няма такова нещо, премиерите се въртят четири-пет пъти в седмицата, пускат си по-стари филми които са от по-миналата седмица и от миналата седмица, защото интересът към киното вече не е толкова голям, защото вкъщи всички имаме големи телевизори, на които може да гледаме пиратски или не дотам пиратски филми. А навремето билетите са търсих още от Орлов мост.
В София на практика почти няма вече киносалони и останахме 5 или 6 кинозали освен моловете, както казах. Така че не знам дали има други дарителски кампании, но за бъде успешна една такава кампания, трябва това, към което са насочени средствата, да е близко до душите и сърцата на хората, които биха дарили, и тъй като читалището е нещо, което е спасило в България да не си загуби писмеността, културата и идентичността си преди много-много години, и по тази причина смятам че нашето читалище се радва на така голяма любов не само от хората от нашата махала, но и от цяла София, защото имаме 30 000 тома книги. Казах вече колко много школи имаме - и детски, и за възрастни. Културата и изкуството, което ние разпръскваме, прави хората да ни харесват, а това е целта на всяко читалище.
Предимството на детето актьор
Ами аз още не бях председател на читалището, когато през 2015 година се навършиха 50 години от заснемането на филма „Рицар без броня“. Той бе заснет през 1965, 1966 излезе на голям екран. По случай юбилея събрах тука децата от филма, вече така в доста напреднала възраст, тогава прожектирахме този филми. Един хубав филм, остана в историята на киното ни, защото там работиха Валери Петров, Борислав Шаралиев, Атанас Тасев, Апостол Карамитев и много други незабравими актьори. Голям късмет е едно дете да попадне в такава обстановка в такава среда.
Баща ми беше оператор и режисьор, правеше документални филми, работата върху документалното кино е по-друга, отколкото в игралното. Когато на 9 години влязох да участвам в този филм, тогава усетих обстановката на декора в киноцентъра, на огромни екип, за който ти си отговорен да не седи часове наред за един дубъл, да го направиш бързо... Много хубави спомени имам от този филм.
На мен ми беше някак много лесно, защото изобщо не ме плашеше камерата, нямах страх. После участвах в още няколко филма и колкото по-голям ставах, в последния филм бях вече на 17 или 18 години, вече усещах отговорността и вече не ми беше толкова лесно и толкова спокойно да участвам и затова си казвам, че е късмет, че съм бил достатъчно малък и да не ми пука, както се казва, от камерата и от многото хора, които те гледат да свърши дубъла.
Ретро мебелите си купихме сами, по различни начини ги придобихме. Сега са ми обещали едно изключително красиво пиано, което да сложим във фоайето, защото самото кино е с много ретро обстановка, което много се харесва на зрителите. Даже много често идват чужденци, защото са им казали, че има едно старо кино и ахкат и охкат как е възможно да има такова кино, защото киното е разрушено през януари 1944 от бомбардировки. Имало е човек, който го е стопанисвал, тогава го е възстановил, октомври или ноември същата 1944 година, и са започнал прожекция, но малко след това народната власт му го е взела, защото какъв е тоя капиталист, дето ще има кино.
Киното има много интересна съдба, даже когато правихме ремонт долу, в тоалетните, една от гредите бе тежко обгоряла, явно беше, че огънят от запалителните бомби е бил жесток. Тук цялата махала е много жестоко пострадал от бомбардировките, тук е имало една сграда, която сега липсва, така и не е била възстановена, има снимки от улица „Иван Асен“, която много тежко е пострадала от тези бомбардировки.
Човешката махала
А сега правя филм за улица "Иван Асен II", за квартал "Иван Асен II", ще го завърша след месец, където една част от филма ще бъде посветена на тези трагични събития.
Но общо взето махалата пази един облик, пази някакво съпричастие един към друг. И въпреки че много нови хора има, успява да държи физиономията на махала, не на комплекс. Хората се познават, все още има хора кореняците, които са се родили тук и децата и внуците са им родени тук, а както една позната каза в моя филм: "Аз мога да изляза на улицата без пари и да си купя всичко, защото всички ме познават и ще ми го дадат без пари, аз ще си платя утре".
Тази машина, която е във фоайето, е от 70-те години, тя е много нова, чешка машина. Преди това, като бях дете, нямаше такива силни лампи и светлината се произвеждаше от волтова дъга, която се правеше между два кокса и операторите непрекъснато леко навиваха коксовете, защото ако се отдалечат осветлението пада и зрителите свиркат. Имаше комини вътре през които минаваше пушека от тези коксове. След това е имало машини като в новото кино "Парадизо", което са били много по-стари.
А тази, която виждаме, е
най-новата запазена, с нея е прожектирано тук допреди 15 години, когато вече е станало страшно скъпо да се правят киноленти и филмите започнаха да се дигитализират, да се работи с дигитални прожекционни машини прожекционни. И тогава вече от тия, излезли от употреба, оставихме в една във фоайето, за да видят зрителите с какво се е работило. До 2000 и някоя година се е прожектирало с нея, просто тя не е толкова стара, колкото е нашето кино. /БГНЕС
